Беше или пиян, или откачен, или и двете едновременно. Както се развиваше разговорът, нямаше да му се налага да ме застрелва, защото щях да умра от ужас. Сърцето ми биеше лудо и ушите ми кънтяха.
— А сега какво ще правиш?
— Какво ще правя, след като те убия ли? Ами ще се прибера вкъщи. А мога и да се кача в колата и да духна нанякъде. Имам много пари. Не съм длъжен да се връщам в банката, ако нямам такова желание.
Шемпски се потеше. Под нездравата руменина лицето му бе бледо.
— За Бога, наистина се чувствам много зле — каза той и насочи пистолета към мен. — Имаш ли някакви лекарства против настинка?
— Само аспирин.
— Трябва ми нещо по-силно. Приятно ми е да седим и да разговаряме, обаче ми трябва нещо против настинка. Май имам температура.
— Наистина не изглеждаш добре.
— Лицето ми сигурно е подпухнало.
— Подпухнало е. И очите ти са зачервени.
Откъм пожарната площадка под прозореца се разнесе стържещ звук и двамата едновременно погледнахме натам. Зад счупеното стъкло се виждаше само мрак.
Шемпски се обърна към мен и свали предпазителя на пистолета.
— А сега стой мирно, за да те убия още с първия изстрел. Така ще е по-добре, всичко ще е по-угледно. Като те застрелям в сърцето, ще могат да те изложат в отворен ковчег. Знам, че всички обичат да ги излагат така.
И двамата си поехме дълбоко дъх. Аз, за да умра. Шемпски, за да се прицели. И в този момент се разнесе ужасяващ рев, пълен с ярост и безумие, и Рамирес скочи през прозореца. Лицето му бе разкривено от омраза.
Шемпски инстинктивно се извърна, стреля и изпразни пистолета си в Рамирес.
Въобще не си губих времето да тичам — направо излетях от стаята и после от апартамента. Засилих се към долния етаж, като взимах по две стъпала наведнъж, и насмалко не се пребих във вратата на госпожа Кийн.
— Божичко, ти май наистина си уплътняваш добре нощта — каза госпожа Кийн. — Сега пък какво има?
— Пистолета! Дайте ми пистолета си!
Обадих се в полицията и се върнах в апартамента си с пистолет в ръка. Вратата бе широко отворена. Шемпски го нямаше. А Бригс си беше в килера, жив.
Отпрах скоча от устата му и попитах:
— Добре ли си?
— Майната му — каза той. — Напиках се.
Първо дойдоха униформените полицаи, после санитарите, а накрая дойдоха детективите, специализирали се в убийства, и съдебният лекар. Не им бе трудно да открият апартамента ми. Повечето от тях вече бяха идвали тук. Морели пристигна заедно с униформените.
Бяха минали три часа и празненството угасваше. Вече бях дала показания и сега единственото нещо, което оставаше да се свърши, бе да се прибере Рамирес в чувал за трупове и да се спусне от пожарната стълба. Докато професионалистите си гледаха работата, заедно с Рекс ги изчакахме в кухнята. Ранди Бригс също даде показания и си тръгна. Вероятно реши, че неговият апартамент, макар и без врата, е нещо по-безопасно от съжителството с мен.
Рекс бе запазил бодростта си, но аз бях направо изтощена. Имах чувството, че съм изгубила литър кръв.
В кухнята влезе Морели и за пръв път през тази нощ можахме да останем за малко насаме.
— Би трябвало да чувстваш известно облекчение — каза той. — Поне няма повече да се тревожиш за Рамирес.
— Знам, че звучи грозно, но се радвам, че е мъртъв — казах аз. — Какво става с Шемпски?
— Няма следа нито от него, нито от колата му. Не се е прибирал у тях.
— Според мен е решил да избяга. Освен това е болен. Наистина изглеждаше много зле.
— И ти би изглеждала зле, ако те търсят за няколко убийства. Тази нощ ще оставим тук един униформен, за да не влизат други хора през прозореца, но спалнята ти е студена. Може би ще е по-добре да нощуваш другаде. Бих предложил да дойдеш при мен.