Измъкнах химикалка от чантата си и написах телефонния номер на Лула на ръката му.
— Опитай си късмета.
— Ами аз? — попита Морели, след като Бънчи си тръгна. — Ще напишеш ли и на моята ръка някакъв номер?
— Ти имаш толкова номера, че ще ти стигнат за цял живот.
— Дължиш ми нещо — каза Морели.
Усетих гъдел под стомаха.
— Знам. Но не съм ти казала кога ще ти се издължа.
— Топката е в твоето поле — каза Морели.
Това вече го бях чувала.
Баба ми даваше знаци от другия край на салона.
— Трябва да те оставя — казах на Морели.
Той взе химикалката от ръката ми и написа своя номер на моята ръка. После каза:
— Чао. — И излезе.
— Поклонението свършва — каза баба. — Решили сме след това всички да отидем у Мейбъл, за да видим новата й спалня и да хапнем кекс. Искаш ли да дойдеш?
— Благодаря, но няма да мога. Ще се видим утре.
— Много ти благодаря за всичко — каза Мейбъл. — Много съм доволна от новата боклукчийска фирма, която ми препоръча.
Паркирах буика и реших да се порадвам на нощта. Въздухът бе свеж, а небето — беззвездно и черно. В моя блок бяха запалили лампите. Старците гледаха телевизия. Бомбаджиите и изнасилвачите ги нямаше, така че тази мъничка част от Трентън отново се бе превърнала в спокойно място. Влязох в блока, отидох до пощенската кутия и я отворих. Сметка за кредитна карта, напомняне за час при зъболекаря и плик от компанията „Рейнджмън“. В него имаше чек за заплащане на оказани шофьорски услуги. Бе придружен от бележка, написана с почерка на Рейнджъра.
„Радвам се, че линкълнът оцеля, но като го заключи в гаража, наруши правилата на играта.“
Спомних си за целувката му и отново усетих прилив на познатите приятни тръпки.
Качих се по стълбите тичешком, влязох в апартамента, заключих вратата и огледах владенията си. Апартаментът бе приятен и почистен. Бях го чистила целия уикенд. На кухненския плот нямаше неизмити съдове. По пода не се търкаляха чорапи. Клетката на Рекс бе чиста и с подменен боров талаш, който миришеше на гора. Бе уютен. И сигурен. И интимен.
— Редно е да поканя някого у дома — казах на Рекс. — В края на краищата жилището е почистено. Да си спомняш кога за последен път се случи това? И краката ми са избръснати. И имам страхотна рокля, която досега не съм обличала.
С погледа си Рекс ми даде недвусмислено да разбера, че много добре схваща какво ми се иска.
— Добре де — казах му. — За какво ми се сърдиш? Аз съм пълнолетна. И желанията ми са като на пълнолетна.
Отново се сетих за Рейнджъра и се опитах да си представя какво ли представлява в леглото. Сетих се и за Джо. За него пък знаех чудесно какво представлява в леглото.
Сложна дилема.
Взех две листчета и на едното написах името на Джо, а на другото името на Рейнджъра. Сгънах ги, сложих ги в една чашка, разтърсих я, затворих очи и извадих едното листче, „Господ си знае работата“ — казах си.
Прочетох името и стиснах ръце. Надявах се Господ наистина да знае какво прави. Показах листчето на Рекс и той не го одобри, така че покрих клетката му с една кухненска кърпа.
Успях да набера телефонния номер, преди да се развълнувам.
— Облякох новата рокля и ми се ще да науча мнението ти за нея — казах.
Кратка пауза. После:
— Кога искаш да го научиш?
— Веднага.
Всъщност винаги се намира място и време за всичко. Днес бе дошло времето за черната рокля. Облякох я и я пригладих. Стоеше ми чудесно. Разтърсих глава, за да оправя косата си, а после пръснах на китката си малко „Долче Вита“. Обух сексапилните си обувки с високи токове и си сложих червило. Яркочервено. Бе страхотно.
Запалих една свещ върху масичката и втора — в спалнята. Загасих осветлението. Чух как вратата на асансьора се отваря и сърцето ми се разтуптя. Стегни се! Нямаш основания да се вълнуваш. Та това е Божията воля.
„Лъжеш — пошушна ми един гласец. — Не игра честно. Отвори очи, когато бръкна в чашката.“
Добре де, какво като съм хитрувала? Чудо голямо! Важното е, че избрах този, когото трябва. Може би нямаше да ми трябва за вечни времена, но за тази нощ щеше да свърши работа.
Отворих вратата чак след второто почукване. Не исках да ми проличи, че наистина много се вълнувам. Направих крачка назад и погледите ни се срещнаха. Той с нищо не показа, че се вълнува като мен. Може би изпитваше любопитство. И желание. А може би и потребност да разбере какво чувствам.
— Здрасти — казах.
Това май го развесели. Не толкова обаче, че да го накара да се усмихне. Влезе в антрето, затвори вратата и после я заключи. Дишаше бавно и дълбоко. Очите му бяха тъмни. И ме оглеждаха сериозно.
— Много хубава рокля имаш — каза. — Я я свали.