Планината, на която се намираше Ямаджи, бе насечена от пътеки през горите във всички посоки. Наблизо минаваше Апалачката пътека15, а горите бяха осеяни със стари пътища за свличане на трупи. Групата ни мина по някои от тях. Още след първия половин километър бях загрял и започнах да дишам в синхрон с движенията, напипвайки познатия стар ритъм. Това ми даваше възможност да мисля за случилото се и за всички компоненти на играта.
След кроса, когато хората се пръснаха по различните групи, тръгнах да обикалям без посока. Забелязах мястото за групата ву-шу и минах покрай тях. Сториха ми се жилави и здрави. Някои използваха мечове, други — копия. Бяха невероятно гъвкави и скачаха и правеха кълба в най-добрите традиции на китайската опера, адаптирани за нуждите на бойните изкуства. Наоколо имаше треньори — по-възрастни мъже по анцузи, които наблюдаваха изпълненията със стоически изражения. Но не всички наблюдатели се интересуваха от ставащото на терена. Забелязах един мъж да ме наблюдава, докато се приближавах. Не можах да го видя ясно, но реших, че е безсмислено да събуждам подозренията му, така че се престорих, че не се интересувам, и минах набързо покрай тях.
Тръгнах да търся ламата. Не беше трудно — Ринпоче винаги се движеше с антураж от монаси и оранжевите им роби ги правеха лесно забележими. Повъртях се край едно от местата за медитация и проследих един от тях до мястото, където ги бяха настанили.
Тибетците заемаха цял комплекс от бунгала-апартаменти, сгушен в края на една пътека. Минах с небрежна походка оттам, като се стараех да остана на по-голямо разстояние, и видях поне няколко служители на Ямаджи на стратегически места по пътеката. Вече бях забелязал, че в Ямаджи работят два типа хора: привлекателни и стегнати млади жени, които се занимаваха с всичко имащо отношение към гостите, и „други“ — мъже, които отговаряха за техническите аспекти на мероприятието. Някои изглеждаха азиатци, но имаше и много от бялата раса. И не изглеждаха особено дружелюбни. Определено предпочитах жените.
За нещастие край тибетците имаше постове точно от недружелюбните — едри мускулести мъже, които очевидно не се навъртаха насам с надеждата да научат повече за колелото на кармата. Бях свикнал да разпознавам охранителите от пръв поглед.
Така че се мушнах обратно в гората и заобиколих. Към най-голямото от бунгалата имаше голям вътрешен двор. Плъзгащи се врати извеждаха на дъсчена веранда. Оттам нататък следваше грижливо поддържана ливада — топло слънчево петно сред утринната прохлада на гората. Бързо минах през дърветата, благодарен на килима от борови иглички, който ми помагаше да се движа абсолютно безшумно, и зачаках. Ясновидската дарба на Чангпа често го караше да надзърта в мрака. Но аз се надявах, че дори такъв като него ще има нужда от малко слънце.
Спомних си предупреждението на Ямашита да чакам и търпеливо зачаках, подпрян на един бор. В далечината се обаждаха птици. Усещах сладкия аромат на борова смола. Слънцето бавно се издигаше в небето и виждах в лъчите му над полянката да се стрелкат различни насекоми.
Стъклената врата на бунгалото се плъзна и Ринпоче излезе. Беше облечен в жълто-червените си роби — избухнаха в цветно петно под слънцето. Държеше чашка и чинийка и бавно тръгна по верандата. Като че ли беше сам.
Стигна до края на дъсчената платформа. Напрегнатото му изражение — лице на загрижен човек — постепенно се отпусна. Остави чашата на масата, свали си очилата и без да помръдва, се загледа в далечината.
Излязох иззад дърветата и застанах пред него. Не казах нищо, оставих го сам да ме забележи. Погледът му изглеждаше нефокусиран и той леко въздъхна. После очите му започнаха да се обръщат нагоре в орбитите. Затвори клепачи за момент, а когато ги отвори, аз се бях преместил по поляната, за да се изправя точно пред него.
Ринпоче бавно се фокусира върху мен, като човек, чието внимание се връща от много далеч.
— Това наистина сте вие — каза той. Стори ми се, че гласът му прозвуча изплашено.
— От плът и кръв — отговорих.
Чангпа бързо се огледа и ме покани в апартамента си. Затвори вратата и няколко секунди напрегнато се вслушва.
— Доктор Бърк… — започна той и като че ли не можа да продължи.
— Ринпоче, вие сте в опасност — предупредих го.
Разказах му за материала, който бе събирал Ким — историята на преследваните монаси. За Кита Такенобу. За фалшифицираната инка.
15
Туристически маршрут, започващ от Кейтадин в щата Мейн и стигащ до Спрингър Маунтън в Джорджия с обща дължина от почти 3500 километра. — Б.пр.