— Готово е.
Влязоха в стаята, но тялото на момчето го нямаше. На огъня в голямо гърне вреше нещо. Анна го заведе за ръка до огнището и той пое паницата, която Степан беше напълнил догоре. Гледаше вдигащата пара супа: по повърхността плаваха натрошени жълъди, бели кокалчета от пръсти и късове месо. Степан и Анна го гледаха. Степан каза:
— Ти трябваше да умреш, за да живее синът ни. Но тъй като той умря, ще живееш ти.
Предлагаха му собствената си кръв и плът. Предлагаха му сина си. Поднесе супата към носа си. Не беше хапвал нищо толкова дълго, че устата му се напълни със слюнка. Инстинктът взе надмощие и той потопи лъжицата в супата.
Степан започна да обяснява.
— Утре заминаваме за Москва. Тук ще загинем. Аз имам чичо в града, който ще ни помогне. Това трябваше да е последното ни ядене преди пътуването. Тази храна трябваше да ни стигне, за да се доберем до града. Можеш да дойдеш с нас. А можеш да останеш тук и да се опиташ да намериш дома си.
Трябваше ли да остане тук, без да има представа кой е и къде се намира? Ами ако никога не си спомни? Ако нито един спомен не се върне? Кой ще се грижи за него? Какво ще прави? Или трябва да тръгне с тези хора? Те са добри. Имат храна. Имат план как да оцелеят.
— Искам да дойда с вас.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Аз се казвам Степан. Жена ми е Анна. Ти как се казваш?
Не можеше да си спомни никакво име. Освен името, което беше чул преди малко. Можеше ли да го каже? Дали няма да се разсърдят?
— Казвам се Лев.
11 юли
Поведоха Раиса към редица от маси, зад всяка от които седяха по двама офицери. Единият проверяваше документите, другият претърсваше затворника. Без разлика между мъже и жени: претърсваха ги заедно, грубо и безцеремонно. Нямаше начин да разбереш на коя маса са твоите документи. Бутнаха Раиса към една от масите, после към друга. Беше минала процедурата толкова бързо, че документите ѝ още не бяха готови. Ядосан, мъжът от охраната я отведе встрани, за да не пречи. Тя беше единственият затворник със своя собствена охрана, избегнал първата част от процедурата. Липсващите документи съдържаха описание на извършеното престъпление и присъдата. Наоколо затворниците изслушваха безучастно в какво са виновни: в АСА, КРРД, ШП, КРП, СОЕ или СВЕ1, неразбираеми съкращения, които определяха останалата част от живота им. Присъдите се произнасяха с професионално безразличие:
Пет години! Десет години! Двайсет и пет години!
Но тя би трябвало да прости на охраната нейните безсърдечие и грубост: те работеха извънредно, потокът от хора беше нескончаем, налагаше се да обработват огромен брой затворници. Реакцията на почти всички при произнасянето на присъдата бе еднаква: не можеха да повярват. Беше ли истина всичко това? Беше като лош сън, сякаш бяха изтръгнати от реалния свят и запратени в съвсем нов и непознат, чиито условия не познаваха. На какви закони се подчинява това място? С какво се хранят хората? Позволяват ли им да се мият? С какво се обличат? Имат ли някакви права? Те приличаха на новородени, които няма кой да защити и да ги научи на новите правила.
Придружена от офицера от охраната, който я държеше здраво за ръка, Раиса излезе от помещението за обработка на затворниците на перона, но не я качиха на влака. Отведоха я встрани, където изчака всички да бъдат натоварени във вагоните, превозвали по-рано добитък, а сега пригодени за затворниците, заминаващи за ГУЛАГ. Перонът, макар и част от Казанската гара, беше построен така, че всичко да остава скрито от очите на обикновените пътници. От мазето на Лубянка до гарата закараха Раиса в черен камион с надпис: ПЛОДОВЕ И ЗЕЛЕНЧУЦИ. Тя разбираше, че това не е жестока шега от страна на държавата, а опит да се скрие истината за мащабите на арестите. Имаше ли човек в страната, който да не познава някой арестуван? Въпреки това секретността се спазваше строго, сложна шарада, която не заблуждаваше никого.
Можеше да се предположи, че на перона имаше няколко хиляди затворници. Набутваха ги във вагоните, сякаш охраната се опитва да счупи някакъв рекорд, натиквайки стотици души там, където биха могли да се поберат не повече от трийсет-четирийсет. Но как можа да забрави — правилата на стария свят вече не важеха. Това беше новият свят с нови правила и място за трийсет сега беше за триста. Хората нямаха нужда от свободно пространство. В новия свят пространството беше ценна стока, която не може да се прахосва безразборно. Превозваха хора като, да речем, зърно: товари вагона догоре и очаквай загуби от пет процента.
1
АСА — антисъветска агитация, КРРД — контрареволюционна дейност, ШП — шпионаж, КРП — контрареволюционна пропаганда, СОЕ — социално опасен елемент, СВЕ — социално вреден елемент. — Б.р.