Рей Бредбъри
Дете на утрешния ден
Не искаше да става баща на малката Синя пирамидка. Питър Хорн изобщо не бе планирал подобен развой на събитията. Нито той, нито жена му бяха предполагали, че ще им се случи нещо такова. От дни разговаряха спокойно за раждането на детето им, хранеха се напълно нормално, спяха много, понякога ходеха на забавления, а когато дойде време тя да бъде откарана с хеликоптер до болницата, съпругът й я прегърна и я целуна.
— Скъпа, ще се върнеш след шест часа — каза той. — Тези нови родилни машини правят всичко сами, само дето бащите не са заместили още.
Тя си спомни старата песничка „Не, това не можете да ми вземете“, затананика я и двамата се разсмяха, докато хеликоптерът ги издигаше над зелената ливада и политаше към града.
Докторът, спокоен господин, казваше се Уолкот, бе изключително уверен. Поли Ан, жена му, се бе подготвила за предстоящата задача; бащата, както обикновено, бе изпратен в чакалнята, където можеше да пали цигара от цигара или да си сипва уиски със сода от намиращия се подръка миксер. Чувстваше се доста добре. Това бе първото им дете, но нямаше причина за притеснения. Поли Ан се намираше в добри ръце.
Доктор Уолкот се появи в чакалнята след час. Приличаше на човек, имал среща лице в лице със смъртта. Питър Хорн, който се справяше с третото уиски, замръзна. Пръстите му се свиха около чашата.
— Мъртва е — прошепна.
— Не — тихо отвърна Уолкот. — Не, нищо й няма. Детето…
— Значи детето е мъртво.
— Детето също е живо, но… допийте си питието и елате с мен. Случи се нещо.
Да, наистина се бе случило нещо. И това „нещо“ бе събрало персонала на цялата болница. Хората сновяха по коридорите, влизаха и излизаха от стаи. Докато минаваше по коридора покрай сестри и лекари в бели дрехи, които се споглеждаха и си шепнеха нещо, Питър Хорн се почувства съвсем зле.
— Хей, видяхте ли, видяхте ли! Детето на Питър Хорн! Невероятно!
Влязоха в малко чисто помещение. Вътре над ниска масичка се бе насъбрала тълпа. На масичката имаше нещо.
Малка Синя пирамидка.
— Защо ме доведохте тук? — обърна се Хорн към доктора.
Малката Синя пирамидка се помръдна. И заплака.
Питър Хорн се провря през тълпата и впери ужасен поглед в масата. Пребледня като платно, задъха се.
— Да не искате да кажете, че…?
Доктор Уолкот кимна.
Синята пирамидка имаше шест сини, подобни на пипала израстъка и три очи, които примигваха от върховете на рогчета.
Хорн не можеше да помръдне.
— Тежи три и четиристотин — каза някой.
Майтапят се с мен, помисли си Хорн. Това е някаква тъпа шега. Чарли Ръскол е зад всичко това. Ей сега ще цъфне на вратата, ще викне: „Честит първи април!“ и всички ще се разсмеят. Това не е моето дете. Ама че ужас! Майтапят се.
Хорн стоеше неподвижно и потта се стичаше по лицето му.
— Изведете ме оттук. — Обърна се, ръцете му се свиха и отпуснаха, клепачите му трепереха.
Уолкот го хвана за лакътя.
— Това е ваше дете — спокойно рече той. — Разберете го, господин Хорн.
— Не. Не, не е. — Умът му не можеше да докосне подобно нещо. — Това е някакъв кошмар. Унищожете го!
— Не можем да убиваме човешко същество.
— Човешко същество? — Хорн примигна, за да махне сълзите от очите си. — Това не е човек! Това е богохулство!
— Прегледахме това… дете… и установихме, че не е мутант, не е резултат от разрушени или пренаредени гени — бързо заговори докторът. — Не е някакъв урод. Моля, изслушайте всичко, което ви казвам.
Хорн заби измъчен поглед в стената. Олюляваше се. Докторът говореше сдържано, уверено.
— Детето е било повлияно по някакъв начин от налягането по време на раждането. Имаше изкривяване в измеренията, причинено от едновременни къси съединения и неизправности в родилната и хипнотичната машини. Както и да е — завърши доста тромаво докторът, — детето ви е родено в… в друго измерение.
Хорн дори не кимна. Стоеше и чакаше.
— Детето ви е живо, здраво и щастливо. Ето го, лежи на масата. Но тъй като се е родило в друго измерение, формата му е чужда за нас. Очите ни са свикнали с триизмерни концепции и не могат да го разпознаят като бебе. Но то е бебе. Под този камуфлаж, зад странната пирамидална форма и израстъци това е вашето дете.
Хорн затвори уста и очи.
— Мога ли да изпия нещо?
— Разбира се. — Пъхнаха в ръцете му питие.
— А сега ме сложете да седна някъде за момент. — Отпусна се изнемощяло на един стол. Започваше да му се изяснява. Нещата постепенно заставаха по местата си. Това бе негово дете, независимо от всичко. Потрепери. Колкото и ужасно да изглеждаше, това бе неговото първо дете.
Накрая вдигна очи и се опита да различи доктора.