— Но нали няма да се превърнем в паралелепипеди или пирамиди? А вие, докторе, няма ли да приличате на някаква геометрична фигура вместо на човек?
— Ако слепецът прогледне, лишава ли се от слух и обоняние?
— Не.
— Добре тогава. Престанете да мислите с изваждане. Мислете с прибавяне. Получавате нещо. Не губите нищо. Знаете как изглеждат хората и това е преимущество, което Пай няма. Когато пристигнете „там“, ще можете да виждате доктор Уолкот по двата начина — като абстрактна геометрична фигура или като човек, както сами си решите. Това сигурно ще ви направи доста големи философи. Има обаче нещо друго.
— И то е?
— За всички останали на света вие, жена ви и детето ви ще изглеждате като абстрактни форми. Бебето е триъгълна пирамида. Съпругата ви сигурно ще бъде овал. Вие самият — паралелепипед. Така че светът ще бъде шокиран, не вие.
— Ще станем уроди.
— Ще станете уроди. Но няма да се чувствате уроди. Ще се наложи да живеете изолирано.
— Докато не намерите начин да ни върнете и тримата.
— Точно така. Могат да минат десет години, дори двайсет. Лично аз не ви го препоръчвам, тъй като можете и да полудеете от чувството за изолация, от това, че не сте като останалите. И най-малката ви параноя ще избие, ако я имате. Естествено изборът е ваш.
Питър се обърна към жена си. Тя го погледна ужасно сериозно.
— Отиваме — каза той.
— В измерението на Пай ли? — попита Уолкот.
— В измерението на Пай.
Станаха от местата си.
— Сигурен ли сте, че няма да изгубим нито едно възприятие, докторе? Ще можете ли да ни разбирате, когато ви говорим? Говоренето на Пай е неразбираемо.
— Пай говори така, защото чува по този начин говора ни в своето измерение. Той имитира звука. Когато сте там и се обръщате към мен, ще говорите на перфектен английски, защото знаете как. Измеренията са свързани с възприятията, времето и познанието.
— Ами Пай? Какво ще стане, когато попаднем в неговото измерение? Ще ни види моментално като хора и това няма ли да е прекалено голям удар за него? Няма ли да е опасно?
— Той е съвсем малък. Нещата за него все още не са напълно установени. Може и да има лек шок, но ще му миришете по същия начин, гласовете ви ще са със същия тембър и ще сте точно толкова топли и обичливи, което е и най-важното. Всичко ще е наред.
Хорн бавно се почеса по главата.
— Да, май тръгнахме по възможно най-дългия път към целта. — Въздъхна. — Иска ми се да имахме друго дете и да забравим напълно за това.
— Но важното в случая е именно това бебе. Осмелявам се да мисля, че Поли не желае никакво друго. Нали, Поли?
— Това бебе, именно това бебе — отвърна тя.
Уолкот погледна многозначително Питър Хорн. И Хорн го разбра правилно. Това бебе — или никога вече нямаше да види Поли. Това бебе, или Поли щеше да бъде в някоя тиха стая, забила поглед в нищото до края на живота си.
Отидоха заедно при машината.
— Щом тя може да го понесе, ще успея и аз — рече Хорн и я хвана за ръка. — Работих здраво доста години, така че може пък да е време да се оттегля и да стана абстрактна фигура за разнообразие.
— Ако трябва да съм честен, завиждам ви — каза Уолкот, докато правеше някакви настройки на сложната машина. — Между другото, пребиваването ви там може да ви направи автори на такъв философски труд, на който биха завидели Дюи, Бергсон, Хегел и всеки друг. Може и аз да „намина“ да ви видя някой ден.
— Ще бъдете добре дошъл. Трябва ли ни нещо за пътуването?
— Нищо. Просто легнете на тези маси и не мърдайте.
Бръмчене изпълни помещението. Звук на мощ, енергия и топлина.
Поли и Питър Хорн легнаха на масите, хванали се за ръце. Двойният черен похлупак се спусна отгоре им. Стана тъмно. Някъде в болницата пропя часовник — Тик-так, седем часът. Тик-так, седем часът… и постепенно заглъхна.
Ниското бръмчене се усили. Машината проблесна със скрита, подвижна, концентрирана мощ.
— Има ли някаква опасност? — извика Питър Хорн.
— Никаква!
Мощта изрева. Сякаш самите атоми на помещението се разделиха на враждуващи лагери. Двете страни се бореха за надмощие. Хорн отвори уста да изкрещи. Вътрешностите му станаха пирамидални и издължени от ужасните електрически удари. Усети как някаква сила опъва, всмуква, изисква от тялото му. Жадуваше, душеше и притискаше помещението. Измеренията на черния похлупак над него се разпънаха, изкривиха се в невъзможни равнини. Потта по лицето му не бе пот, а чиста есенция на измерения! Крайниците му биваха изкълчвани, блъскани, ръгани, сграбчвани ненадейно. Започна да се топи като восък.
Чу се някакво изщракване.