— Тими не е скална проба. Той е човешко същество и това ще го убие.
— Няма да го убие. Няма причини да смятаме, че пътешествието към миналото е опасно. Ще пристигне горе-долу на мястото, откъдето го взехме. Моментът на пристигането е изчислен приблизително на десет седмици от отпътуването му; плюс-минус десет дни в зависимост от ентропичното2 преминаване и други незначителни технически подробности. Тими няма да почувства нищо. Просто ще си отиде вкъщи. Неандерталското момче ще се завърне в неандерталския свят. Вече няма да бъде нито затворник, нито чужд човек. Ще има възможност да живее свободно.
— Каква възможност? Та той е на седем години и е свикнал да се грижат за него, да го хранят, обличат, закрилят. Сега ще остане сам в Каменната ера. Не мислите ли, че племето му може да се е преместило през това време. Те не стоят на едно място, а просто се движат според природните закони. А дори и по някакво чудо да са останали, смятате ли, че ще го познаят? Пораснал е с три години за десет седмици. Че те ще се разкрещят и ще се разбягат на всички страни. Тими ще остане самичък и как ще се справи тогава? Кой ще се грижи за него?
Хоскинс поклати глава. Лицето му бе каменно, неумолимо.
— Той отново ще открие племето си и те радушно ще го приемат обратно. Съвсем сигурен съм. Доверете ми се, мис Фелоус.
Погледът й бе пълен с мъка.
— Да ви се доверя?
— Моля ви — каза той. Внезапно и неговият поглед се изпълни с мъка:
— Наистина няма начин. Съжалявам, мис Фелоус. Повярвайте ми. Съжалявам повече, отколкото ви се струва, но момчето трябва да си отиде и това е. Не ми създавайте допълнителни трудности.
Очите му приковаха нейните. В продължение на един ужасно дълъг момент тя мълчаливо и твърдо се взира в него. Накрая мрачно каза:
— Добре тогава. Нека поне се сбогувам с Тими. Оставете ме пет минути с детето. Надявам се, че може да ми позволите поне това.
Хоскинс се поколеба. После кимна.
— Вървете.
Тими се затича към нея. За последен път се гушваше в нея, за последен път го притискаше до себе си. С пръста на крака си привлече един стол до стената.
— Не се страхувай, Тими.
— Не ме е страх, когато съм с теб, мис Фелоус, Онзи човек на мен ли се сърди? Човекът отвън?
— Не ти се сърди. Само че не ни разбира. Тими, знаеш ли какво е това „майка“?
— Като майката на Джери ли?
— Ами да. Като майката на Джери. Знаеш ли какво прави майката?
— Майката е жена, която се грижи за теб и която е много добра и прави хубави неща за децата.
— Точно така. Майката е точно това. Искаш ли да имаш майка, Тими?
Тими наведе глава назад и се вгледа в лицето й. Той бавно, бавно я погали по бузата, после по косата, точно както тя го бе галила много, много отдавна.
— Ти не си ли ми майка? — попита той.
— О, Тими.
— Сърдиш ли ми се, че казах това?
— Не, не, разбира се.
— Защото, знам, че името ти е „мис Фелоус“ но… но понякога те наричам „мамо“ тук вътре. Джери нарича майка си така, ама той й го казва високо. Не е ли хубаво, че те наричам така, тук вътре?
— Напротив, прекрасно е. Никога вече няма да те изоставя и нищо лошо няма да ти се случи. Винаги ще се грижа за теб. Кажи ми „мамо“ високо.
— Мамо — доволно промълви Тими и опря бузката си в нейната.
Стана и без да го изпуска, се качи на стола.
Спомни си какво й бе обяснил Хоскинс. Всички предмети, които не бяха приковани, се понасяха през времето заедно с транспортирания предмет. Много неща в стаята бяха приковани, но не всички. Столът, на който бе стъпила, не беше прикован. И така да е. Ще го прежалят. Не беше важен. И други неща щяха да изчезнат. Нямаше понятие кое щеше да попадне в темпоралното поле и кое не. Не я интересуваше. Това не бе неин проблем.
Хоскинс извика от коридора.
Тя се усмихна. Притисна Тими към себе си. Пресегна се със свободната ръка и с цялата си тежест увисна на въжето, провесено между два процепа.
В стаята се извърши пробив. Стаята бе празна.
Епилог
Детето на небесния огън
2
Част от вътрешната енергия на тяло или система от тела, която не може да се извлече от тях и евентуално да се използува.