— Имало е убийство и преди това? — зяпна Ник.
— Това ви разправям.
— Тия от областното знаят ли?
— Сигурно.
— Откриха ли убиеца на секретаря?
— Не — поклати рошавата си глава лейтенантът.
— Материалите по делото?
— Няма такива. Търсих ги след случая с американеца. Казаха ми, че тогава разследването е поела специална група от София.
— И не са открили нищо?
— Уви. Накрая излезли с някакви мъгляви обяснения за класов враг, който не спи и така нататък. Знаете какви са били времената.
— М-да — жално млясна Ник.
— Що се отнася обаче за предните шест, материалите са тук — опита се да го окуражи рошльото.
— Какви шест? — погледна го учуден той.
— Ами другите смъртни случаи. За последните деветдесет и три години, откак в Н. Има полицейска служба, тук са извършени общо дванайсет убийства. Седем от тях впрочем са приключили съвсем банално и определението убийство не им приляга. Поне по заключенията на следствията. Но затова по-късно… Интересното е, че и седемте са станали в тоя район.
— Боже мой! — хвана се за главата Ник. — Казахте ли това на оня глупак Колимечков?
— Ей такава справка им изписах. Даже материалите са още тук, в бюрото ми.
— Абе какво ме размотаваш! — ахна той. — Я ми ги дай!
Първата жертва беше от лятото на хиляда деветстотин и четвърта година. Някой си Драган Митрев Шопов, двайсет и пет годишен овчар, бил намерен мъртъв край едно от Сините езера. Потурите му били свалени, а по врата му имало следи от душене. Били разпитани негови другари, чорбаджията му, мандраджията, но никой не можал да каже нищо. Служебното лице се насочило към един козар, който живеел лятото в тоя район със съпругата си. Версията му била, че Драган вероятно е прикоткал жената, били са заловени на местопрестъплението от съпруга и той го е убил. Но алибито на козаря се оказало желязно и следствието приключило с предположение, че убийството е дело на минаващите през тоя район македонски чети.
Другите шест бяха разхвърляни из годините до хиляда деветстотин шестдесет и шеста, но при тях нямаше никакви загадки. Тримата бяха умрели от змийски ухапвания, а останалите от сърдечен удар.
Ник разочарован хвърли папките. Коцето го стрелна дяволито:
— Нищо, а?
— Нищо — изпъшка той.
— Защото чете на четвърта скорост.
— Слушай, има ли място, където човек може да хапне?
— Има… Но забележи:ухапаните са бягали.
— Ами сигурно са ги гонели.
— По принцип живеещите в България змии хапят само ако ги настъпиш или раздразниш. Но никога не гонят!
Ник се замисли:
— Хм… Абе какво ме будалкаш? Сигурно са хукнали след ухапването.
Рошльо помръкна:
— Това не ми е идвало на ум…
— Мисли, младо, мисли — потупа го Ник по рамото. — А такова… хотелче имате ли?
— Няма проблеми!…Ами другите?
— Какво другите?
— Тия с ударите. И на тримата лицата им са били сгърчени от ужас. И също са бягали.
Ник пак седна и взе папките.
— Хм… Ти какво искаш да кажеш, бе?
— Че са умрели от страх. И са бягали от страх.
— Страх ли?
— Абсурд да е нормален сърдечен удар. Ето, виж:единият е бил с мокри гащи.
— И искаш сега да попитам:е, какво ще е било това страшилище, дето са видели преди смъртта си?
— Това отдавна съм го формулирал. Сега се мъча над отговора.
— Е, карай по твоя път… аз по моя. И не ми пречи. А такова… мацки намират ли се?
— Предимно над шейсет години — ухили се Коцето.
— Чак толкова не съм закъсал — поклати глава Ник. — Значи няма какво да си губя времето тук. Имаш ли карта на района?
Той кимна и отвори сейфа си. Ник легна върху картата и внимателно изучи по-характерните неща. После премери разстоянието до къщата и се разколеба.
— Ще стигнеш по тъмно. Имай предвид, че последните три километра трябва да се вървят пеша.
— Ами като нямате момичета… — промърмори той.
— Ще ти предложа друго — обеща Коцето и го повлече навън.
Другото се оказа уютна кръчма с места за около двайсетина души. Беше оформена като едновремешна одая с камина и много грънци по облицованите с борови дъски стени. Над камината висеше половин меча кожа, а зад тезгяха се кипреше една истинска Сарандовица с пращящи пазви.
Настроението на Ник се повиши забележимо. Той се настани така, че приятната гледка да е непрекъснато в обзора му и потри ръце:
— Какво ще пием?
— Само не уиски.
— Защо да не е уиски?
— Не подхожда на обстановката — вдигна рамене Коцето.
— Много ви изтънчват в тия институти, брей!… Пия само сливенска перлова!