Лейтенантът кимна на кръчмарката и се понесе към тях като прочутият бриг с алени платна. Вятърът така духаше в тях, че те всеки момент щяха да се скъсат. Той й зашепна нещо на ухото, а Ник стоеше нащрек — все му се струваше, че пазвите няма да издържат налягането и ще се пръснат.
— Дали носи сутиен? — попита той плахо, когато жената-кораб пое обратен курс.
— Не знам — вдигна рамене Рошльо.
— Че какъв полицай си, бе — ядоса се Ник. — Това трябва да е била първата ти работа, щом си дошъл тук.
Коцето се усмихна неопределено.
— Но аз ще ти поправя грешката.
Вече бяха към края на вторите чаши, когато в ъгъла застана немлад вече мъж с гъдулка.
— Мечка няма ли? — захили се Ник.
Лейтенантът се подсмихна търпеливо и го повика с пръст. Той дойде — жив овчар, жив облъскан селянин, маскиран като музикант.
— Между другото ли свири?
— Откъде позна?
— Видях му ръцете — тоя копа, рине на овцете…
— Да — кимна Коцето. — Но чуй какво ще изпее.
Какво му пречеше, докато гледа кръчмарката и да слуша?
Гласът бе гърлен, дълбок и гъдулката сякаш бе правена за негов съпровод.
Коцето нервно запали цигара, загледан в гъдуларя.
— Че там си Стоян намери
Три моми, три самодиви.
Трите се голи къпеха…
Рошльо блъсна Ник по гърдите и въодушевен попита:
— Чу ли?
— Какво? — учуди се той.
— Как какво? Песента!
— Какво да й слушам? — вдигна безразлично рамена Ник. — Гледай…
— Ех, майка му! Абе ти да не си сексуален маниак?
— Просто съм мъж на място — обиди се той.
— Слушай!
— Какви рокли? — наостри уши Ник.
— Ама ти не слуша ли досега? — плесна се по челото лейтенантът. — Заварил самодивите голи в езерото и им взел дрехите. Те го молели, а той не ги давал и накрая отвел едната в къщи…
— Трябвало е да ги изчука и трите — поклати глава с укор Ник.
— Боже мой, ти да не си вече пиян? Родила му самодивата дете и на кръщавката той я накарал да му играе самодивски танци…
— И той се прецакал, нали? — махна с ръка Ник.
— По дяволите! — ядоса се лейтенантът. — Слушай! Това има връзка със случая Тен!
Ник го погледна особено, промърмори едно „хайде, бе!“ и се заслуша.
— Слушай! — изхърка Коцето на ухото му.
— … че из коминя изхвръкна…
— А! Не се сдържа вече той. — Чу ли? Из комина!
Десетината посетители се заизвръщаха. Ник се почеса по врата. После поклати тъжно глава:
— Ей, мамка му, какъв боклук бълват вече полицейските училища.
— Ник…
— Абе ти да не си пиян? — ядоса се той.
— Послушай ме…
— Какво да те слушам? Тук има убийство, а той вместо да се разрови, изучава народното творчество! Самодиви! Ето ти самодивата — посочи той тържествуващо кръчмарката. — И тя не ще песни, а нещо яко… Питай я, ако не вярваш.
— Добре де, добре… Седни.
Ник сърдито се тръсна на стола и удари голяма глътка ракия.
— Ще ме изслушаш ли?
Гъдуларят свърши и се поклони под редките ръкопляскания на посетителите.
— Ти ли го докара?
— Пее си човека всяка вечер — вдигна рамене Коцето.
— И ти всяка вечер го слушаш?… Е, не е чудно, че си я окъсал.
— Чу ли песента? Той не е измислено лице. Живял е. И всички са знаели, че си е довел жена от далечно място. Но откъде — и в селските регистри не е писано. Преданието твърди, че е била самодива.
Ник притвори очи.
— Добре. Но аз го намерих в регистрите. Детето. И е кръстено през хиляда деветстотин и четвърта — тогава, когато е станало първото убийство.
— Абе ти…
— Тогава е избягала самодивата!
— Ама че улика!
— Партизански поляни е новото име на местността. Но всички тук ги знаят като Самодивски поляни.
— Тъй. Имаш ли друго?
Коцето махна с ръка разсърден. Ник изпи ракията си, хвърли петдесетолевка на масата и рече:
— Къде ще спя?… А, само не у вас!
Коцето приближи до кръчмарката, попита я нещо и кимна към Ник. После му обясни:
— Има свободна стая. Ще те изтърпи до утре.
— Хайде тогава.
Отвън той се опита да му каже нещо, но Ник сложи ръка на устата му. Вече вървеше по стълбите, когато лейтенантът ядно подхвърли: