Но сцената с Груша съдържа не само условията за избор на обекта, имащи решаващо значение в целия живот на пациента, но ни предпазва и от грешката да надценим значението на тенденцията да се унизи жената. Тя може също така да ме оправдае за моя предишен отказ от гледната точка, обясняваща „първичната сцена“ като несъмнен резултат от наблюдението над животни малко преди съновидението. Тя сама възникна в спомена на болния, без мое съдействие. Обяснимият с нейна помощ страх от пеперудата на жълти ивици показва, че съдържанието й е имало голямо значение или че впоследствие е съществувала възможност да му се придаде такова значение. Всичко значително, което липсваше в спомените, можеше съвсем точно да се допълни благодарение на мислите, съпровождащи тези спомени, и на свързания с тях извод. Тогава се оказа, че страхът от пеперудата е напълно аналогичен на страха от вълка. И в двата случая това е бил страх от кастрация, който първо е визирал лица, заплашващи с кастрация, а след това е пренесен върху други, с които той е трябвало да се свърже в съответствие с филогенетичния първообраз. Сцената с Груша е станала, когато е бил на две години и половина, а страшното преживяване с пеперудата вероятно се е случило след страшния сън. Лесно можеше да се разбере, че възникналото по-късно разбиране на възможността от кастрация е предизвикало вече впоследствие страха в сцената с Груша. Но сама по себе си тази сцена не е съдържала нищо отблъскващо или невероятно, а по-скоро само банални детайли, в които нямаме никакво основание да се съмняваме. Нищо не ни кара да я обясним като фантазия на детето, а и това едва ли е възможно.
Възниква следният въпрос. Имаме ли право да виждаме сексуално възбуждане в спонтанното уриниране на стоящото момче по времето, когато наведеното момиче мие пода? В такъв случай това възбуждане ще бъде свидетелство за влиянието на предишното впечатление, което би могло да произлиза от действително съществувалата „първична сцена“ също толкова, колкото и от наблюдението над животните, направено две години и половина по-рано. Или всичко това е било напълно невинно, напикаването на детето — чиста случайност, и цялата тази сцена е била сексуализирана в спомените едва впоследствие, след като е било открито значението на подобни пози.
Няма да рискувам да дам категоричен отговор. Трябва да кажа, че смятам за голяма заслуга на психоанализата самата постановка на такъв въпрос. Но не мога да отрека, че сцената с Груша и ролята, която се наложи да изиграе в анализа, както и влиянието й в живота по-лесно, и по-пълно ще се обяснят, ако в дадения случай приемем „първичната сцена“ за реална, въпреки че в други случаи тя би могла да се окаже фантазия. Всъщност в нея няма нищо невъзможно. Допускането на нейната реалност много добре се връзва с възбуждащото влияние на наблюдението над животни, за което говорят овчарските кучета в картината на съновидението.
Преминавам от това неудовлетворително заключение към разбор на въпроса, който се опитвах да реша в моите „Лекции по увод в психоанализата“. Самият аз бих искал да зная дали „първичната сцена“ при моя пациент е била фантазия или реално преживяване, но взимайки под внимание други подобни случаи, ми се налага да кажа, че всъщност решаването на този въпрос изобщо не е важно. Сцените на наблюдаване на сексуалното общуване на родителите, прелъстяването в детските години, заплахите от кастрация представляват несъмнено унаследено психично достояние, филогенетично наследство, но могат също така да бъдат и придобити в резултат на лично преживяване. При моя пациент прелъстяването от страна на сестрата е било неоспорима реалност. Защо да не допуснем същото и за наблюдаването на коитуса между родителите?
В първичната история на неврозата виждаме, че детето прибягва до това филогенетично преживяване само в случаите, когато неговото лично преживяване е недостатъчно. Празнините в индивидуалната истина то запълва с историческа истина, на мястото на собствения си опит поставя опита на предците. Аз съм напълно съгласен с Юнг,141 че съществуването на подобно филогенетично наследство трябва да се признае, но мисля, че не е правилно в обясняването да се прибягва до филогенезата, без предварително да се изчерпят всички възможности на онтогенезата. Не разбирам защо на най-ранния детски период упорито се отрича онова значение, което охотно се приписва на най-ранната епоха от историята на предците ни. Не мога да не призная, че филогенетичните мотиви и продукции се нуждаят от обяснение, което в редица случаи могат да им дадат преживяванията от индивидуалното детство. И в края на краищата не бих се учудил, ако същите условия, съхранявайки се, органически създават у всеки поотделно това, което някога в далечни времена (тези условия) са създали и предали по наследство като предразположеност към лично придобиване (на същия опит).
141
„Психология на несъзнаваните процеси“ (1917), труд, който вече не е можел да окаже влияние на моите „Лекции“.