Искам да направя още един опит да изтълкувам последните резултати от анализа по образеца на обясненията на опонентите си. Пациентът се оплаква от своето бягство от света в типичната фантазия за пребиваването в утробата на майката и вижда своето изцеление само в типичния начин на прераждането. Последното той изразява в аналните симптоми в съответствие с преобладаващото у него предразположение. По образеца на аналната фантазия на прераждането той си създава детска сцена, която възпроизвежда неговото желание в архаично-символични изрази. После неговите симптоми се преплитат така, сякаш произтичат от такава „първична сцена“. Той е трябвало да се реши на целия този обратен път, защото се е натъкнал на житейски задачи, чието решаване е било осуетено от неговия мързел, или защото е имал пълното основание да се отнася с недоверие към своята малоценност. Предполагал е, че по такъв начин най-добре ще се защити от унижение. Всичко това би било прекрасно, ако за нещастие на четири години не му се присънил онзи сън, от който започва неговата невроза. Сънят, предизвикан от разказите на дядото за шивача и вълка и тълкуването на който прави необходимо предположението за такава „първична сцена“. В тези дребни, но неопровержими факти за съжаление се разбиват всички онези облекчения, които искат да ни създадат теориите на Юнг и Адлер. Както ми се струва, настоящото положение на нещата говори по-скоро за това, че фантазията за прераждането произхожда от „първичната сцена“, отколкото обратното — че „първичната сцена“ е отражение на фантазията за прераждането. Би могло също да се допусне, че тогава, на четвъртата година от раждането си, пациентът е бил още твърде млад, за да желае да се прероди. Но аз съм принуден да се откажа от този последен аргумент.143
9. Изводи и проблеми
Не зная дали от предложеното описание на анализа читателят е успял да си състави ясна представа за възникването и развитието на болестта на моя пациент. Опасявам се, че това по-скоро не е така. Но колкото и малко обикновено да защитавам изкуството на своето изложение, този път бих искал да се позова на някои смекчаващи обстоятелства. Пред мен стоеше задача, с която никой преди това не се беше заемал: да опиша едни толкова ранни фази и такива дълбоки слоеве на душевния живот. И по-добре е тази задача да бъде решена лошо, отколкото да избягам от нея, защото това бягство, освен всичко друго, би трябвало да крие и известни опасности за уплашилия се. И така, най-добре е смело да покажеш, че не се спираш дори и когато осъзнаваш своето несъвършенство.
Самият случай не беше особено благоприятен. Изучаването на детето през призмата на възрастния, което направи възможно получаването на голямо изобилие от сведения за детството, трябваше да се компенсира с това, че анализът беше разделен на съвсем дребни части. Именно това доведе до съответното несъвършенство на описанието. Личните особености и чуждият за нашето светоусещане национален характер поставиха големи трудности пред необходимостта да се вживеем в личността на болния. Пропастта между милата, стараеща се да сътрудничи личност на болния, неговият интелект, благородният образ на мислите и съвършено неукротимите пориви на влеченията направиха необходима една много дълга подготвителна и възпитателна работа, благодарение на която яснотата още повече пострада. Но пациентът изобщо не е виновен, че характерът на този случай поставя най-трудни задачи пред описанието. В психологията на възрастния ние успешно съумяхме да разделим душевните процеси на съзнателни и несъзнавани и да ги опишем достатъчно ясно. По отношение на детето това различие е почти невъзможно. Често не се решаваш сам да покажеш кое би трябвало да се вземе за съзнателно, и кое — за несъзнавано. Психичните процеси, които бяха станали господствуващи и които, съдейки по тяхната по-късна проява, би трябвало да бъдат отнесени към съзнателните, все още не бяха осъзнати от детето. Лесно е да се разбере защо съзнанието при детето още не е придобило всички характеризиращи го признаци: то се намира в процес на развитие и не притежава още способността да се изявява в словесни представи. Обикновено ние винаги грешим, когато смесваме феномена като възприятие в съзнанието с неговата принадлежност към някоя предполагаема психична система, която условно би трябвало да наречем някак, но която ние също така наричаме съзнание (системата Bw — Bewußtsein, съзнание). Тази бъркотия е безобидна при психологичното описание на възрастния, но подвеждаща при описанието на душевния живот на детето. Въвеждането на „предсъзнаваното“ едва ли помага тук, защото предсъзнаваното на детето също толкова малко съвпада с предсъзнаваното на възрастния. Затова се налага да се задоволим с констатацията, че съзнаваме всички тъмни страни на въпроса.
143
Допускам, че този въпрос е най-тънкият в цялото психоаналитично учение. Не се нуждаех от научните съобщения на Адлер и Юнг, за да се замисля критично над възможността утвърждаваните от анализа детски преживявания — изживени в невероятно ранното детство! — да са основани по-скоро на фантазии, съчинени по повод на по-късни случаи, и във всички онези случаи, когато анализът открива влиянието на такова детско впечатление върху по-нататъшния живот, да е необходимо да се допусне проявата на конституционален момент или филогенетично унаследено предразположение. Напротив, нищо друго не предизвикваше у мен повече съмнения, никаква неувереност не ме възпираше от публикуването на моите резултати. Аз пръв открих както ролята на фантазиите за образуването на симптомите, така и „обратното фантазиране“ (пренасяне) в детството на по-късни наблюдения и последващата сексуализация на тези фантазии — никой от опонентите ми не показа това. (Вж. „Тълкуване на сънищата“ и забележката към случая за натрапчива невроза, 1908 г., с. 164 от