Конят, който пада и вдига шум с краката, навярно е и Lumpf който при падането си издава звук. Страхът от дефекацията, както и страхът от претоварената кола, съответствува преди всичко на страха от претоварения стомах.“
По тези околни пътища бащата започва да си изяснява истинското състояние на нещата.
„11 април, по време на обяда Ханс казва: «Хубаво би било, ако в Гмунден имаме вана, за да не ми се налага да ходя на баня.» Работата е там, че в Гмунден го водеха в съседната баня, и той обикновено се противопоставяше на това с плач. И във Виена той винаги се сърди за това, че когато го къпят, го слагат в голямата вана. Той трябва да се къпе прав или на колене.“
Тези думи на Ханс, който със своите самостоятелни показания сега започва да дава материал за психоанализата, установяват връзката между двете последни фантазии (за шлосера, който демонтира ваната, и за провалилото се пътуване до Гмунден). От последната фантазия бащата напълно правилно е стигнал до извода за отвращението от Гмунден. Освен това тук ние отново имаме добър пример за това, как изплуващото от областта на несъзнаваното става разбираемо не с помощта на предидущото, а с помощта на следващото по-късно.
„Питам го от какво и защо се страхува в голямата вана.
Ханс: «Защото ще падна там.»
Аз: «Защо преди никога не се страхуваше, когато те къпеха в малката вана?»
Ханс: «Ами аз седях в нея, не можех да легна там, защото тя беше твърде малка.»
Аз: «А когато в Гмунден се возеше на лодка, не се ли страхуваше, че ще паднеш във водата?»
Ханс: «Не, защото там се държах с ръце и тогава не можех да падна. Страхувам се, че ще падна, само тогава, когато се къпя в голяма вана.»
Аз: «Нали мама те къпе. Страхуваш се, че ще те остави във ваната?»
Ханс: «Че тя ще си дръпне ръцете и аз ще падна с главата надолу във водата.»
Аз: «Но ти знаеш, че мама те обича, тя няма да си дръпне ръцете.»
Ханс: «Така си помислих.»
Аз: «Защо?»
Ханс: «Не зная точно.»
Аз: «Може би защото си лудувал и затова си мислел, че тя повече не те обича?»
Ханс: «Да.»“
Мисля, че бащата е отгатнал това напълно правилно.
„12 април. По обратния път от Лайнц във второкласния вагон при вида на черната тапицерия Ханс казва: «Пфу, аз плюя, когато виждам черни панталони и черни коне, а също плюя, когато трябва да направя Lumpf.»
Аз: «Може би при мама си видял нещо черно, което те е уплашило?»
Ханс: «Да.»
Аз: «Какво?»
Ханс: «Не зная, черна блузка или черни чорапи.»
Аз: «Може би си видял черните косми на Wiwimacher-а, когато си бил любопитен и си надзъртал?»
Ханс (оправдава се): «Но Wiwimacher не съм виждал.»“
Когато веднъж той отново изпита страх при вида на кола, която излизаше от отсрещната врата, аз го попитах: „Не ти ли прилича тази врата на popo?“
Той: „А конете на Lumpf?“ След това всеки път при вида на излизаща от вратата кола той казва: „Виж, идва Lumpfi.“ Той употребяваше израза Lumpfi за първи път. Звучи като умалително име. Моята балдъза нарича детето си Wumpfi.
13 април. При вида на парченце дроб в супата той казва: „Пфу, Lumpf.“ Яде с явна неохота и кълцано месо, което по форма и цвят напомня Lumpf.
Вечерта жена ми разказва, че Ханс е бил на балкона и й е казал: „Помислих си, че Ана е на балкона и е паднала долу.“ Често съм му казвал, че когато Ана е на балкона, той трябва да внимава да не се доближи към парапета, който някакъв майстор-сецесионист60 бе направил доста нелепо, с големи отвори. Тук изтласканото желание на Ханс е доста прозрачно. Майка му го попитала дали няма да му бъде по-приятно, ако Ана изобщо я нямаше. На този въпрос той отговаря утвърдително.
14 април. Темата, отнасяща се до Ана, все още е на първи план. От предишните записки можем да си спомним, че той изпитал антипатия към новороденото, което му отнело част от родителската любов. Тази антипатия и сега не е изчезнала и само отчасти се компенсира с преувеличена нежност. Той често говори за това, щъркелът да не носи повече деца, да дадем на щъркела пари, за да не носи повече деца от големия сандък, в който се намират децата. (Вж. страха от мебелния фургон. Не прилича ли омнибусът на голям сандък?) Ана така плаче, че той трудно може да понесе това.
Веднъж неочаквано заявява: „Можеш ли да си спомниш как дойде Ана? Тя лежеше на леглото до мама толкова мила и чудесна“ (тази похвала звучи подозрително фалшиво).
60