Аз: „Защо?“
Ханс: „Поне да не крещеше така, не мога да понасям виковете.“
Аз: „Но нали и ти самият викаш?“
Ханс: „Но Ана реве.“
Аз: „Защо не понасяш това?“
Ханс: „Защото тя толкова силно реве.“
Аз: „Но тя изобщо не реве.“
Ханс: „Когато я шляпат по голото popo, тя реве.“
Аз: „Ти някога шляпал ли си я?“
Ханс: „Когато мама я шляпа, тя реве.“
Аз: „Ти не обичаш това?“
Ханс „Не… Защо ли? Защото със своите викове тя вдига такъв шум.“
Аз: „След като ти е по-приятно, ако я нямаше, значи не я обичаш?“
Ханс: „Хм, хм…“ (утвърдително).
Аз: „Затова си мислиш, че по време на къпането мама ще си дръпне ръцете и Ана ще падне във водата…“
Ханс (допълва): „… и ще умре.“
Аз: „И тогава ти ще останеш с мама. Но доброто момче не иска това.“
Ханс: „Но може да си го мисли.“
Аз: „Но това не е хубаво.“
Ханс: „Когато си мисля за това, то все пак е хубаво, защото тогава можеш да напишеш за това на професора.“65
По-късно му казвам: „Знаеш ли, когато Ана стане голяма и се научи да говори, ти ще я обичаш повече.“
Ханс: „О, не. Нали и сега я обичам. Когато през есента тя бъде вече голяма, аз ще отида с нея сам в парка и ще й обяснявам всичко.“
Когато искам да се заема с по-нататъшните обяснения, той ме прекъсва вероятно за да ми обясни, че не е толкова лошо, че иска Ана да умре.
Ханс: „Чакай малко, нали тя отдавна е на този свят, дори когато я е нямало. Нали при щъркела тя също е била на този свят.“
Аз: „Не, при щъркела не е била.“
Ханс: „Кой я донесе? Нали тя беше при щъркела?“
Аз: „Откъде я донесе той?“
Ханс: „Ами от себе си.“
Аз: „Къде се е намирала тя при него?“
Ханс: „В сандъка, в сандъка на щъркела.“
Аз: „Как изглежда този сандък?“
Ханс: „Той е червен. Боядисан е в червен цвят (кръв?).“
Аз: „Кой ти каза това?“
Ханс: „Мама; аз си го помислих; така е нарисувано в книжката.“
Аз: „В коя книжка?“
Ханс: „В книжката с картинки.“ (Карам го да ми донесе първата си книжка с картинки. Там е нарисувано гнездо на щъркели върху червен комин. Това именно е и сандъкът. Интересно, на същата страница е нарисуван кон, който подковават. Ханс разполага децата в сандък, защото не ги открива в гнездото.)
Аз: „Какво направи щъркелът с нея?“
Ханс: „Тогава той донесе Ана тук. В клюна си. Знаеш ли, това е онзи щъркел от Шьонебрун, който клъвна чадъра.“
(Спомен за една малка случка в Шьонебрун.)
Аз: „Ти видя ли как щъркелът донесе Ана?“
Ханс: „Та нали тогава спях. А на сутринта никакъв щъркел вече не може да донесе момиче или момче.“
Аз: „Защо?“
Ханс: „Той не може да направи това. Щъркелът не може това. Знаеш ли защо? За да не видят хората, и веднага щом утрото настъпи, момиченцето да е тук.“66
Аз: „Но тогава на теб би ти било много интересно да знаеш как е направил това щъркелът.“
Ханс: „О, да!“
Аз: „А как изглеждаше Ана, когато дойде?“
Ханс (неискрено): „Съвсем бяла и миличка, като златна.“
Аз: „Но когато я видя за първи път, тя не ти ли хареса?“
Ханс: „О, много!“
Аз: „Ти си бил поразен, че тя е толкова малка?“
Ханс: „Да.“
Аз: „Колко голяма беше тя?“
Ханс: „Като малко щъркелче.“
Аз: „И още като какво? Може би като Lumpf?“
Ханс: „О, не, Lumpf е много по-голям — малко по-голям, отколкото е Ана сега.“
Вече и преди бях споменал на бащата, че фобията на Ханс може да бъде сведена до мисли и желания, свързани с раждането на сестричката. Но пропуснах да насоча вниманието му към това, че според инфантилната сексуална теория детето е Lumpf, така че Ханс трябва да премине и през екскременталния комплекс. Вследствие на моя пропуск се получи тази временна неяснота при лечението. Сега, след направеното разяснение, бащата се опитва да изслуша вторично Ханс по повод на този важен пункт.
„На следващия ден аз го карам да ми разкаже още веднъж вчерашната история. Ханс разказва: «Ана замина за Гмунден в голям сандък — мама в купето, а Ана с товарния влак в сандъка, и когато пристигнахме в Гмунден, аз и мама измъкнахме Ана и я качихме на кон. Кочияшът седеше на капрата, а Ана въртеше предишния (миналогодишния) камшик. Тя удряше коня и постоянно викаше: дий! дий! — беше много весело, а кочияшът също шибаше коня. (Кочияшът изобщо не го е правел, защото камшикът е бил у Ана.) Кочияшът държеше юздите и Ана държеше юздите, всеки път от гарата ние отивахме до къщата с файтон. (Тук Ханс се мъчи да съгласува действителността с фантазията.) В Гмунден свалихме Ана от коня и тя сама се качи по стълбата.»“
65
Прекрасен мъничък Ханс! Дори и от възрастните не бих искал по-добро разбиране на психоанализата.
66
Непоследователността на Ханс не би трябвало да ни пречи. В предишния разговор от неговата сфера на несъзнаваното се прояви недоверието му към приказката за щъркела, свързано с чувство на обида по отношение на бащата, който превръща това в тайна. Сега той е поуспокоен и отговаря на официалните съображения, с помощта на които по някакъв начин е успял да си обясни тази толкова трудна хипотеза за щъркела.