Когато миналата година Ана беше в Гмунден, тя беше само на осем месеца. Една година преди това, в периода, към който явно е насочена фантазията на Ханс, по време на пристигането в Гмунден жена ми беше бременна в края на петия месец.
Аз: „Нали миналата година Ана вече се беше появила?“
Ханс: „Миналата година тя се возеше в количка, но година преди това, когато вече я имаше…“
Аз: „Ана вече я имаше?“
Ханс: „Да, нали ти винаги се возеше с мен в лодка и Ана ти помагаше?“
Аз: „Но това не беше миналата година. Тогава Ана все още я нямаше.“
Ханс: „Да, тогава вече нея я имаше. Когато пътуваше в сандъка, тя вече можеше да ходи и да казва: «Ана.»“ (Тя се научи на това едва преди 4 месеца.)
Аз: „Но тогава тя все още не беше при нас.“
Ханс: „О, да, тогава тя все пак беше при щъркела.“
Аз: „А на колко години е Ана?“
Ханс: „През есента ще стане на две. Ана я имаше тогава, нали го знаеш?“
Аз: „А кога е била при щъркела в неговия сандък?“
Ханс: „Отдавна, още преди да пътува в сандъка. Много отдавна.“
Аз: „А кога Ана се научи да ходи? Когато беше в Гмунден, тя все още не можеше да ходи.“
Ханс: „Миналата година — не, но иначе можеше.“
Аз: „Но Ана само един път е била в Гмунден.“
Ханс: „Не! Два пъти; да, така е. Много добре си спомням. Питай мама, тя ще ти каже същото.“
Аз: „Но това не е вярно.“
Ханс: „Вярно е. Когато първия път беше в Гмунден, тя вече можеше да ходи и да язди, а после трябваше да я носят… Не, по-късно яздеше, а миналата година трябваше да я носят.“
Аз: „Но тя съвсем неотдавна започна да ходи. В Гмунден все още не умееше да ходи.“
Ханс: „Да, запиши си го. Много добре си го спомням. Защо се смееш?“
Аз: „Защото си хитрец, много добре знаеш, че Ана е била само един път в Гмунден.“
Ханс: „Не, не е вярно. Първия път тя язди на кон до Гмунден… а втория път“ (явно започва да губи самоувереността си).
Аз: „Може би мама е била кон?“
Ханс: „Не, тя беше на истински кон, във файтон с един кон.“
Аз: „Но ние винаги пътуваме с двойка коне.“
Ханс: „Тогава това беше голям файтон.“
Аз: „И с какво се хранеше Ана в сандъка?“
Ханс: „Дадоха й сандвич, риба и репички (вечеря в Гмунден), така пътуваше Ана, тя си намаза сандвич и 50 пъти яде.“
Аз: „И не ревеше?“
Ханс: „Не.“
Аз: „А какво правеше?“
Ханс: „Седеше си напълно спокойно.“
Аз: „И не чукаше?“
Ханс: „Не, през цялото време ядеше и нито веднъж дори не помръдна. Изпи две големи кани кафе — до сутринта нищо не остана, а всичкият боклук остана в сандъка — и листата от репички, и ножчето, тя скри всичко това като заек и само за миг приключи с яденето. Ама че бързина! Дори и аз пътувах с Ана в сандъка и спах там през цялата нощ (наистина преди две години ние пътувахме до Гмунден през нощта), а мама пътува в купето. През цялото време ядохме и във вагона беше много весело… Тя изобщо не яздеше (той сега се колебае, защото знае, че сме пътували с файтон с два коня)… седеше във файтона. Това е вярно, но аз пътувах съвсем сам с Ана… мама яздеше на кон, а Каролина (миналогодишната слугиня) яздеше друг кон… Повярвай ми, всичко, което ти разказвам, е истина.“
Аз: „А кое не е истина?“
Ханс: „Всъщност всичко не е истина. Чакай малко. Ние ще сложим нея и мен в сандък,67 а в сандъка аз ще направя wiwi. И аз ще направя wiwi в панталоните, все ми е едно, това изобщо не е срамно. Слушай, това е сериозно и все пак е много весело!“
После той разказва — като вчера — историята за идването на щъркела, но не казва, че щъркелът си взел шапката на тръгване.
Аз: „Къде е бил ключът от вратата?“
Ханс: „В джоба му.“
Аз: „А къде се намира джобът на щъркела?“
Ханс: „В клюна.“
Аз: „В клюна ли? Още не съм виждал щъркел с ключ в клюна.“
Ханс: „А как иначе е можел да влезе? Как влиза щъркелът през вратата? Сигурно съм сбъркал — той е позвънил и някой му е отворил.“