Аз: „Как звъни той?“
Ханс: „На звънеца.“
Аз: „Как го прави?“
Ханс: „Вдига си клюна и натиска звънеца.“
Аз: „И после той е затворил вратата?“
Ханс: „Не, прислугата е затворила. Тя вече се е събудила. Тя му е отворила и после е затворила.“
Аз: „Къде живее щъркелът?“
Ханс: „Къде ли? В сандъка, където държи момиченцата. Може би в Шьонебрун.“
Аз: „Не съм виждал никакъв сандък в Шьонебрун.“
Ханс: „Той сигурно е някъде по-далеч. Знаеш ли как щъркелът отваря сандъка? Взима клюна — в сандъка има ключалка — и с едната половинка го отваря така (демонстрира ми с ключалката на бюрото). Там има и брава.“
Аз: „Такова момиченце не е ли доста тежко за щъркела?“
Ханс: „О, не!“
Аз: „А омнибусът не прилича ли на сандъка на щъркела?“
Ханс: „Да!“
Аз: „И мебелният фургон?“
Ханс: „Гадният фургон също.“
17 април. Вчера Ханс си спомни за своето отколешно намерение и отиде в двора, който се намира срещу нашата къща. Днес не искаше да направи това, защото точно срещу вратата до рампата стоеше товарна кола. Той ми каза: „Когато там стои товарна кола, аз се страхувам, че ще започна да дразня конете, те ще паднат и ще вдигнат шум с краката си.“
Аз: „А как се дразнят конете?“
Ханс: „Дразнят се, когато им се карат и когато им крещят: дий! дий!“68
Аз: „Ти вече дразнил ли си коне?“
Ханс: „Да, много често. Страхувам се, че ще го направя, но това не е така.“
Аз: „В Гмунден правил ли си го?“
Ханс: „Не.“
Аз: „Но ти с готовност дразниш конете?“
Ханс: „Да.“
Аз: „И ти се иска да ги шибнеш и с камшика?“
Ханс: „Да.“
Аз: „Искало ти се е да биеш така конете, както мама бие Ана. Това ти е приятно, нали?“
Ханс: „На конете не им вреди, когато ги бият. (Едно време му бях казал това, за да обуздая страха му от биенето на конете.) Веднъж наистина го направих. Имах камшик, ударих коня, той падна и вдигна шум с краката си.“
Аз: „Къде?“
Ханс: „В Гмунден.“
Аз: „Истински кон ли? Впрегнат в кола?“
Ханс: „Той не беше впрегнат.“
Аз: „А къде беше?“
Ханс: „Държах го, за да не избяга.“ (Всичко това, разбира се, е твърде невероятно.)
Аз: „Къде стана това?“
Ханс: „При чешмата.“
Аз: „Кой ти разреши да направиш това? Нима конярят го беше оставил там?“
Ханс: „Е, това беше кон от конюшнята.“
Аз: „Как е дошъл до чешмата?“
Ханс: „Аз го доведох.“
Аз: „Откъде? От конюшнята ли?“
Ханс: „Аз го изведох, защото исках да го набия.“
Аз: „Нима в конюшнята нямаше никой?“
Ханс: „О, да, Лудвиг“ (коняр в Гмунден).
Аз: „Той ли ти позволи?“
Ханс: „Аз поговорих любезно с него и той ми каза, че мога да го направя.“
Аз: „И какво му каза?“
Ханс: „Може ли да взема коня, да го бия и да му викам. А той каза — да.“
Аз: „Много ли го би?“
Ханс: „Всичко, което ти разказвам, изобщо не е вярно.“
Аз: „И кое е вярното?“
Ханс: „Нищо. Разказах ти го само на шега.“
Аз: „Нито веднъж ли не си извеждал коня от конюшнята?“
Ханс: „О, не!“
Аз: „Но ти се е искало да го направиш?“
Ханс: „Разбира се. Мислих си за това.“
Аз: „В Гмунден ли?“
Ханс: „Не, тук. Мислех за това рано сутринта, когато вече се бях облякъл; не, още в леглото.“
Аз: „Защо никога не си ми разказвал за това?“
Ханс: „Не съм мислил за това.“
Аз: „И сега си го помисли, защото видя коня на улицата.“
Ханс: „Да!“
Аз: „Кого ти се иска да удариш — мама, Ана, или мен?“
Ханс: „Мама.“
Аз: „Защо?“
Ханс: „Бих искал да набия мама.“
Аз: „Кога си виждал някой да бие мама?“
Ханс: „Никога не съм виждал това, през целия си живот.“
Аз: „И все пак би искал да го направиш? Как би искал да го направиш?“
Ханс: „С пръчката.“ (Мама често го заплашва, че ще го набие с пръчката.)
Трябваше да прекъсна разговора.
На улицата Ханс ми обяснява: „Омнибусите, мебелните и товарните коли — всичко това са сандъци на щъркела.“