Аз: „Значи ти си мислеше, че си мама?“
Ханс: „Аз наистина бях мама.“
Аз: „И какво правеше с децата?“
Ханс: „Слагах ги да спят при мен — и момчетата, и момичетата.“
Аз: „Всеки ден ли?“
Ханс: „Да, разбира се.“
Аз: „Говореше ли с тях?“
Ханс: „Когато всички деца не можеха да се поберат в леглото, слагах някои от тях на дивана, а други — в детската количка, а когато оставаха още деца, ги носех на тавана и ги оставях в сандък. Там имаше още деца и аз ги слагах в друг сандък.“
Аз: „Значи сандъците на щъркела са стояли на тавана?“
Ханс: „Да.“
Аз: „Когато твоите деца се появиха, Ана беше ли се вече появила?“
Ханс: „Да, отдавна.“
Аз: „А ти как мислиш, от кого получи тези деца?“
Ханс: „Ами, от мен.“76
Аз: „Но тогава ти още не знаеше, че децата се раждат от някого77.“
Ханс: „Мислех си, че щъркелът ги донася.“ (Очевидно, лъжа и извъртане — това са деца на фантазията, на онанизма.)
Аз: „Вчера си беше родил Грета, но ти знаеш, че момчетата не могат да имат деца.“
Ханс: „Ами да, но аз все пак вярвам в това.“
Аз: „Как ти дойде наум името Лоди? Ти не познаваш нито едно момиче с такова име. Може би Лоти?“
Ханс: „О, не, Лоди. Не зная, но нали все пак е красиво име?“
Аз (на шега): „Може би си мислиш за софилоди!“
Ханс (веднага): „Да, Soffilodi,78 защото аз много обичам да ям колбаси и салами.“
Аз: „Я ми кажи, не прилича ли Soffilodi на Lumpf?“
Ханс: „Да!“
Аз: „А как изглежда Lumpf?“
Ханс: „Черен. Както и това“ (показва мустаците и веждите ми).
Аз: „И как още — кръгъл като Soffilodi?“
Ханс: „Да.“
Аз: „Когато седеше на цукалото и когато излизаше Lumpf ти си мислеше, че се появява дете, нали?“
Ханс (смее се): „Да, на улицата и тук.“
Аз: „Ти знаеш как са падали конете в омнибуса. Нали колата изглежда като детски сандък и когато черният кон е падал, то е било същото…“
Ханс (допълва): „Както когато имат деца.“
Аз: „А какво си помисли, когато той започна да тропа с крака?“
Ханс: „Ами, когато не искам да седна на гърнето, защото искам да играя, аз тропам с крака.“ (Тук той тропа с крак.)
При това той се интересува от въпроса, дали хората имат охотно или неохотно деца.
Днес през цялото време Ханс си играе на багажни сандъци, товари ги и ги разтоварва, иска да има мъничка кола играчка с такива сандъци. В двора на митницата най-много го интересува товаренето и разтоварването на колите. Най-много той се плашеше от момента, когато натоварената кола трябваше да тръгне. „Конете ще паднат (fallen).“79 Той наричаше вратите на митницата „дупки“ (Loch) (първа, втора, трета… дупка). Сега той казва Podlloch (anus).
Страхът почти напълно е изчезнал. Ханс се старае само да остава близо до къщата, за да може бързо да се върне в случай на уплаха. Но той не се втурва в къщата и през цялото време остава на улицата. Неговата болест, както е известно, започна с това, че той се върна с плач от разходка, и когато за втори път го накараха да излезе на разходка, стигна само до градската станция „Митница“, от която се виждаше нашата къща. Когато жена ми раждаше, него, разбира се, го отстраниха от нея и сегашният страх, който му пречеше да се отдалечи от къщата, съответствува на тогавашната тъга по майката."
„30 април. Тъй като Ханс отново си играе със своите въображаеми деца, аз му казвам: «Как, твоите деца още ли са тук? Нали знаеш, че момчетата не могат да имат деца?»
Ханс: «Зная. Преди аз бях мама, сега съм татко.»
Аз: «А коя е майката на тези деца?»
Ханс: «Ами мама, а ти си им дядо.»
Аз: «Значи би искал да си възрастен като мен, да си женен за мама и тя да има деца?»
Ханс: «Да, бих искал, а онази от Лайнц (моята майка) тогава ще бъде баба.»“
Всичко е добре. Мъничкият Едип е намерил по-щастливо решение от това, което е предписано от съдбата. Вместо да отстрани бащата, той желае за него такова щастие, каквото и за себе си: повишава бащата в дядо и го жени за собствената му майка.
78
79
Дали това не означава