Родителите представят Ханс като весело, откровено и сърдечно дете. Такъв той е бил и в действителност, съдейки по възпитанието, което му дават и което изключва нашите обичайни педагогически грешки. Докато във веселата си наивност Ханс е провеждал своите изследвания, без да подозира възможната поява на конфликти, той ги е съобщавал без задръжки, затова наблюденията от периода до появата на фобията може да бъдат приемани без никакво съмнение. В периода на заболяването и по време на психоанализата у него възниква несъответствие между това, което казва, и това, което мисли. Причина за това отчасти е фактът, че у него се натрупва прекалено много несъзнаван материал, за да може той веднага да го овладее, а отчасти и влиянието на вътрешните задръжки, произтичащи от неговите отношения с родителите му. Твърдя напълно безпристрастно, че и тези последни затруднения не са били по-големи от затрудненията при възрастните.
Разбира се, при анализа на Ханс трябваше да се кажат много от нещата, които той сам не умееше да изрече, да му се внушат мисли, които при него още не бяха успели да се появят. Вниманието му трябваше да се насочва в желаната от бащата посока. Всичко това наистина понижава доказателствената сила на анализа, но така се постъпва при всички психоанализи. Психоанализата не е научно, освободено от тенденциозност изследване, а терапевтичен способ, сам по себе си той не доказва, а само променя нещата. Всеки път по време на психоанализата лекарят дава на пациента очакваните съзнателни представи, с помощта на които той би могъл да разпознае несъзнаваното и да го възприеме един път в по-голям, друг път в по-скромен размер. В едни случаи се изисква по-голяма поддръжка, а в други — по-малка. Никой не може да мине без подобна поддръжка. Онова, с което пациентът може сам да се справи, е само лекото разстройство, а не неврозата, която е напълно чужда на нашето Аз. За да се надвие такава невроза, е нужна помощта на друг, и неврозата е излечима само ако този друг е в състояние да помогне. Ако в самата същност на психозата лежи отвръщане от „другия“, както това явно е характерно за състоянието на dementia praecox (ранното слабоумие), то такива психози, въпреки нашите усилия, ще се окажат неизлечими. Може да се допусне, че вследствие на слабо развитие на интелектуалната си система детето се нуждае от особено интензивна помощ.
Но всичко, което лекарят съобщава на болния, произтича от аналитичния опит и ако лекарската намеса фиксира и отстранява патогенния материал, то самият този факт може да се счита за достатъчно убедителен.
И все пак по време на анализа нашият малък пациент проявява достатъчно самостоятелност, за да можем да го оправдаем относно обвинението за „внушаемост“. Както и всички деца, той прилага детските си сексуални теории към своя материал без каквато и да било външна подбуда. Тези теории са твърде далече от възрастния. В този случай аз дори направих пропуск, като не предупредих бащата, че пътят към темата за раждането минава през екскременталния комплекс. И това, че вследствие на моята прибързаност се стигна до затъмнение на част от анализа, бе добро доказателство за неподправеността и самостоятелната мисловна дейност на Ханс. Той изведнъж прояви интерес към екскрементите, докато бащата, подозиран във внушаване, още не е знаел какво ще излезе от това. Толкова малко зависеше от бащата и развитието на двете фантазии за водопроводчика, които произлизаха от отдавна придобития „кастрационен комплекс“. Тук трябва да си призная, че от теоретичен интерес аз напълно скрих от бащата предположението си за тази връзка, за да не отслабя силата на това толкова трудно постигано доказателство.
При по-нататъшното задълбочаване в детайлите на анализа ние ще срещнем още много нови доказателства за независимостта на нашия Ханс от „внушенията“. Тук обаче аз поставям точка на обсъждането на първото възражение. Зная, че нашият анализ няма да убеди онези, които не искат да бъдат убедени, и продължавам обработката на тези наблюдения за читателите, които вече са имали случай да се убедят в обективността на несъзнавания патогенен материал. Не мога да не изразя приятната увереност, че техният брой ще нараства.
Първата черта, която може да бъде отнесена към сексуалния живот на малкия Ханс, е необикновено живият му интерес към неговия Wiwimacher, както той нарича този орган по една от двете му важни функции81, която не е убягнала от детското внимание. Този интерес го прави изследовател. По такъв начин той открива, че въз основа на присъствието или отсъствието на този орган живото може да се отличи от неживото. Той предполага, че тази толкова ценна част от тялото е характерна за всички живи същества, които той смята за себеподобни. Изучава я при големите животни, прави предположения за съществуването й у родителите си и дори самата очевидност не му пречи да констатира наличието на подобен орган у новородената сестра. Може да се каже, че ако трябваше да признае отсъствието на този орган у себеподобно живо същество, това щеше да доведе до голямо сътресение на самите основи на неговото „микросъзерцание“ — все едно че и на самия него са отнели този орган. Вероятно поради тази причина заплахата, съдържаща в себе си възможността за загуба на Wiwimacher-а, по най-бърз начин се подлага на изтласкване и едва впоследствие тя ще разкрие своето действие. В този комплекс взима участие майката, защото докосванията й до този орган му е доставяло усещането за удоволствие. Нашият мъничък пациент започва своята автоеротична сексуална дейност по обичаен и съвършено нормален начин.