В други случаи биха се намерили повече данни, за да се говори за структурата на неврозата, нейното развитие и разпространение, но историята на заболяването на нашия малък пациент е твърде кратка: скоро след нейното начало тя се сменя с историята на лечението. Когато в процеса на лечение изглеждаше, че фобията се развива по-нататък, привлича нови обекти и нови условия, лекуващият баща се оказваше, разбира се, достатъчно благоразумен, за да вижда в това само действието на вече готова, а не нова продукция, чието появяване би могло да попречи на лечението. В много други случаи лечението невинаги може да разчита на такова благоразумие.
Преди да обявя този синтез за завършен, трябва да взема предвид и друга гледна точка, ако застанем на която, ще се окажем пред определени затруднения при разбирането на невротичните състояния. Виждаме как нашият пациент е обзет от вълна на изтласкване, което се отнася предимно до неговите преобладаващи сексуални компоненти.89 Той си признава, че онанира, с отвращение отхвърля всичко, което му напомня екскрементите и дейността на стомаха. Но това не са компонентите, които са засегнати от повода за заболяването (падането на коня) и които продуцират материал за симптомите и съдържанието на фобията.
По такъв начин тук разполагаме с възможност да установим едно принципно различие. Навярно бихме могли да стигнем до по-дълбоко разбиране на случая, ако се обърнем към другите компоненти, които удовлетворяват двете гореспоменати условия. При Ханс това са стремежите, които по-рано са били потиснати и които, доколкото знаем, никога не са могли да се проявят свободно: враждебно-ревнивите чувства към бащата и садистичните, съответствуващи на предчувствието за коитуса, влечения към майката. Предразположеността към появилата се по-късно болест може би лежи именно в тези ранни задръжки. Тези агресивни склонности не са намерили у Ханс никакъв изход, и когато в периода на лишаване (от вниманието на родителите) и повишена сексуална възбуда, получавайки поддръжка, те са били на път да се проявят външно, е избухнала борбата, която ние наричаме „фобия“. Част от изтласканите представи, изопачени и пренесени върху друг комплекс, в периода на нейното развитие проникват в съзнанието — като съдържание на фобията, но това без съмнение е жалък успех. Победата остава на страната на изтласкването, което в този случай се разпростира и върху други компоненти. Но това не променя факта, че същността на болестното състояние си остава безусловно свързана с природата на компонентите на нагона, подлежащи на отстраняване. Цел и съдържание на фобията са прогресиращото ограничаване на свободното движение и следователно мощната реакция срещу неясните движещи импулси, които са особено склонни да бъдат насочени към майката. Конят за нашето момче винаги е бил образец за удоволствие от движението („Аз съм младо конче“ — казва Ханс), но тъй като удоволствието от движението съдържа в себе си импулса на коитуса, то неврозата ограничава това удоволствие, а конят става символ на ужаса. На изтласканите нагони в неврозата като че ли не им остава нищо друго освен честта да доставят на съзнанието поводи за страх. Но колкото и отчетливо да е изразена победата на сексуалното отклонение във фобията, все пак компромисната природа на болестта не допуска изтласканото да не може да стигне до нещо друго. Фобията от коня все пак е препятствие да се излезе на улицата и може да служи като повод да се остане у дома при любимата майка. Тук побеждава неговата нежност към майката: вследствие на своята фобия обичащият се вкопчва в любимия обект, но той, разбира се, се грижи да не се окаже и в опасност. В тези две влияния се разкрива истинската природа на невротичното заболяване.
Неотдавна, в богатата на идеи работа, от която съм взел термина „кръстосване на порива“, А. Адлер писа, че страхът произлиза от потискане на „агресивния порив“, и в обширен синтез приписа на този нагон ръководна роля „в живота и в неврозата“. Ако ние в края на краищата сме склонни да признаем, че в нашия случай на фобия страхът се обяснява с изтласкване на тези агресивни склонности, то ще разполагаме с блестящо потвърждение на възгледите на Адлер. И все пак аз не мога да се съглася с това, защото то води до обобщения, генериращи заблуди. Не мога да се реша да призная съществуването на някакъв особен агресивен нагон наред — и притежаващ еднакви права — с известния ни нагон към самосъхранение и сексуалния нагон. Струва ми се, че Адлер неправилно приема като особен нагон общата и задължителна характеристика на всеки нагон, и то именно това „влечащо“ и подбуждащо, което бихме могли да опишем като способност да даде тласък на двигателната сфера. От всички нагони не би останало нищо освен отнасянето към целта, ако отнемем от тях възможността им да се съотнасят със средствата за достигане на тази цел, а именно — „агресивния нагон“. Въпреки цялата съмнителност и неяснота на нашето учение за нагоните, аз все пак бих се придържал засега към обичайните възгледи, които признават във всеки нагон наличието на собствена възможност да се превърне в агресивен, без при това да бъде насочен към обект (т.е. безобектната агресивност на нагона като негова иманентна характеристика, бел.ред.). И при двата вида нагони, достигнали до изтласкване при Ханс, бих признал наличието на отдавна известните компоненти на сексуалното либидо.
89
Бащата е наблюдавал дори, че едновременно с това изтласкване у детето в известна степен настъпва сублимация. Заедно с настъпване на боязливостта то проявява повишен интерес към музиката и развива наследената от родителите си дарба.