Детската душа [bg]

Втората теория е с по-скорошен произход, тя се съгласува с първата по това, че отново представя борбата между двата пола като решаващ фактор в изтласкването. Във всичко останало тя трябва да бъде противопоставена на първата. Тя се опира не на биологичните, а на социалните фактори. Съдържанието на тази теория на „мъжкия протест“, формулирана от Алфред Адлер, се състои в това, че всеки индивид като че ли не желае да остане върху „непълноценната женска линия“ и се стреми единствено към удовлетворяващата мъжка линия. Изхождайки от този мъжки протест и правейки обобщения, Адлер обяснява формулирането на характера и на неврозата. За съжаление тези два процеса — независимо от това, че определено трябва да бъдат разделени — при Адлер се различават съвсем слабо, а на факта на изтласкването изобщо се отделя толкова малко внимание, че рискуваме да се заблудим, ако се опитаме да приложим хипотезата за мъжкия протест към теорията за изтласкването. Предполагам, че този опит би довел до това, че мъжкият протест, стремежът да се излезе от женската линия на поведение ще бъде приет като неизменен мотив на изтласкването. Тогава изтласкващото винаги ще се оказва мъжки инстинктивен импулс, а изтласканото — женски. Но и симптомът би се оказал резултат от някакъв женски импулс, защото ние не можем да се откажем от гледната точка, съгласно която характерът на симптома се определя с това, че той е заменител на изтласканото, прокаран в живота въпреки изтласкването.

Сега да проверим двете теории, чиято обща черта, така да се каже, е сексуализацията на процеса на изтласкване с примера на разглежданата тук фантазия за биенето. Първичната фантазия „баща ми ме бие“ съответствува при момчето на женската нагласа, представлявайки следователно израз на неговата противополова предразположеност. Ако тя е подложена на изтласкване, тогава първата теория, която изхожда от правилото, че противополовото съвпада с изтласканото, се оказва определено вярна. Обаче нашите очаквания малко съответствуват на обстоятелството, че съзнателната фаза, изплуваща след извършилото се изтласкване, отново разкрива женската нагласа, само че този път — по отношение на майката. Ние впрочем не искаме да се отдаваме на съмнения там, където решението е толкова близко. Първоначалната фантазия на момичето „мен ме бие (т.е. обича ме) баща ми“ все пак в качеството си на женска нагласа определено съответствува на преобладаващия й явен пол: следователно в съответствие с дадената теория тя трябва да избегне изтласкването и няма нужда да става несъзнавана. В действителност обаче тя се превръща в такава и се замества от съзнателна фантазия, която отклонява (verleugnet)99 очевидния полов характер [на фантазиращата]. По такъв начин тази теория е безполезна при разбирането на фантазиите и се опровергава от тях. Тук би могло да се възрази и на нещо друго — че тези, при които възникват такива фантазии и които имат подобна съдба, са именно женствени момчета и момичета мъжкарани, или че отговорността за възникването на пасивната фантазия при момчето и нейното изтласкване при момичето трябва да се прехвърли върху женските черти при момчето и мъжките при момичето. Ние навярно бихме се съгласили с подобна гледна точка, но постулираното съотношение между явния полов характер и отбора на онова, което е предназначено за изтласкване, би се оказало не по-малко състоятелно. Всъщност ние виждаме само, че при индивидите от мъжки и женски пол са налице както мъжки, така и женски инстинктивни импулси, които в резултат на изтласкването могат да се окажат еднакво несъзнавани.

Теорията за мъжкия протест, както изглежда, се справя много по-добре с проверката на фантазията за биенето. Както при момчето, така и при момичето фантазията за биенето съответствува на женската нагласа, следователно — на следването на женската линия; с помощта на изтласкването на тази фантазия и двата пола бързат да се избавят от подобна нагласа. Впрочем мъжкият протест достига като че ли пълен успех само при момичето: тук ние откриваме направо идеален пример за действието на мъжкия протест. При момчето резултатът не е напълно удовлетворителен. То не напуска женската линия, в съзнателната си мазохистична фантазия момчето определено не е „отгоре“. Оправдава се произтичащото от дадената теория очакване, че в тази фантазия би могло да разпознае някакъв симптом, възникващ в резултат на това, че мъжкият протест е претърпял неуспех.

99

В интерпретацията на Жил Дельоз „отклоняването“ е едва ли не най-важната характеристика на мазохизма. Фройд се насочва към проблематиката на отклоняването (Verleugnung) още през 1911 г. По-късно той нееднократно говори за това, че децата „отклоняват“ факта на отсъствие на пенис у жената. В статията си „Фетишизмът“ (1927) Фройд прави разлика между понятията „отклоняване“ и „изтласкване“. Терминът „отклоняване“ идва на мястото на използувания в периода 1914–1917 термин „отхвърляне“ (Verwerfung). Сложността се заключава в това, че и двете понятия се използуват не само по отношение на кастрацията, но и за характеризиране отношението на душевноболните към действителността. В статията си „Невроза и психоза“ (1924) Фройд определя неврозата като резултат от конфликта между Аз-а и То, а психозата — като конфликт между Аз-а и действителността и търси аналогичен на изтласкването, действуващо в първия конфликт, процес на дисоциация на Аз-а от външния свят, който да може да бъде вписан в концептуализацията на втория конфликт. В статията „Загубата на реалността при неврозата и психозата“ (1924) този процес е наречен отклоняване, или отхвърляне на реалността. Възникващата в тясна връзка с това тема за разцепването на Аз-а се разработва в незавършените му работи „Разцепването на Аз-а в процеса на защита“ и „Очерк по психоанализа“ (1938). „Отхвърлянето“ обаче се използува от Фройд в друг контекст. В статията си „Изтласкването“ (1915) отхвърлянето или по-точно съдното отхвърляне (Urteilsverwerfung) ни се представя като синоним на осъждането (Verurteilung), предварителен стадий на което е изместването. Разликата между осъждане и изтласкване се подчертава и в по-ранните произведения на Фройд, вж. по-долу „Анализ на фобията на едно петгодишно момче“. В статията „Отрицанието“ (1925) осъждането е представено като интелектуален заместител, своего роза ерзац на изместването, а асоцииращото се с осъждането отрицание — като символ, т.е. отново като някакъв ерзац на изтласкването. — Бел.ред.