Не се придържам към мнението, че тези сцени трябва задължително да бъдат фантазии, защото те не възникват отново като спомени. Струва ми се, че те са напълно равнозначни на спомена, ако — както в нашия случай — се заменят от съновидения, чийто анализ винаги довежда до тази сцена и които, неуморимо преработвайки материала, възпроизвеждат всяка отделна част от своето съдържание. Да сънуваш, означава, също да си спомняш, макар и през нощта, и под формата на съновидения. С това постоянно повторение в съновиденията аз си обяснявам факта, че у самия пациент постепенно се създава дълбоката вяра в реалността на „първичната сцена“, вяра, която с нищо не отстъпва на убеждението, основано на спомена.117
Разбира се, не е нужно противниците да се отказват от борбата против тези доказателства като от нещо безнадеждно. Както е известно, сънищата могат да се управляват.118 А убеждението на анализирания може да бъде резултат от внушението, което все още търси своята истинска роля в играта на психическите сили при аналитичното лечение. Един психотерапевт от стария тип би внушил на своя пациент, че е здрав, че е преодолял задръжките си и т.н. А психоаналитикът му внушава, че като дете той е имал едно или друго преживяване, което сега трябва да си спомни, за да оздравее. Именно в това се състои разликата между двамата.
Трябва да уточним, че опитът на противниците да дадат обяснение на тези сцени се свежда до много по-радикално унищожаване на инфантилните сцени, отколкото това е ставало преди. Психоаналитикът работи не с действителност, а с фантазии. Сега става ясно, че фантазиите принадлежат не на болния, а на самия аналитик, който ги натрапва на анализирания с помощта на някакви личностни комплекси. Наистина аналитикът, чуващ този упрек, ще си припомни за свое собствено успокоение как постепенно се е създавала конструкцията на тази като че ли внушена от него фантазия, как образуването й в много моменти е ставало напълно независимо от лекарското въздействие, как, започвайки от една определена фаза на лечението, всичко като че ли води до нея и как при синтетичния подход тя резултира в най-различни и забележителни успехи. Големите и най-незначителните проблеми и особености на историята на заболяването намират своето решение само в тази конструкция. Той ще подчертае и обстоятелството, че не може да допусне за себе си такава проницателност, която да конструира събитие, отговарящо на всички тези изисквания. Но и тази защита няма да повлияе на противната страна, която сама не е преживяла анализа. Изтънчена самоизмама — ще кажат едни, несъстоятелни съждения — други. И този спор не може да бъде решен.
Да се спрем на друг момент, който подкрепя възгледа на противниците за конструираната инфантилна сцена.
Той се състои в следното: всички процеси, на които се позовават за обяснение на такова спорно образувание като фантазиите, наистина съществуват. Необходимо е да се признае тяхното голямо значение. Загубата на интереса към задачите на реалния живот,119 наличието на фантазии като ерзац на несъвършените действия, регресивната тенденция, проявяваща се в тези образувания — регресивна в широкия смисъл на думата, тъй като е свързана едновременно с оттегляне от живота и връщане към миналото, всичко това са факти, които могат винаги да бъдат потвърдени от анализа. Някои ще решат, че това е напълно достатъчно за обяснението на въпросните ранни детски спомени. Подобно обяснение, изхождащо от принципа за икономия в науката, би имало съвсем определено предимство пред другите, които не могат да минат без нови и странни предположения.
Тук ще си позволя да обърна внимание на обстоятелството, че възраженията в съвременната психоаналитична литература са подчинени на принципа pars pro toto (част вместо цяло). От един много сложен ансамбъл се извлича част от действуващи фактори, обявява се за истинна и в името на тази истина се издигат възражения против останалата част или против цялото. Ако се опитаме да разберем коя точно група ползува това предимство, ще открием, че това е именно групата, която съдържа вече известното от други източници или най-пълно се доближава до него. Такива фактори са актуалността и регресията при Юнг, егоистичните мотиви при Адлер. Останалите, отхвърлени като заблуждение, се оказва, че са именно тези, които са нови в психоанализата и които съставляват нейната специфика. По такъв начин най-добре може да се отразят революционните удари на неудобната психоанализа.
117
Като доказателство за това, колко рано съм започнал да се занимавам с този проблем, може да послужи едно място от моето първо издание на „Тълкуване на сънищата“ от 1900 година (вж. бълг. издание, 1993 г., с. 279). Там срещащата се в анализа на съновидението реплика:
118
Механизмът на съновидението не се поддава на влияние, но съдържанието на съновидението частично се поддава на въздействие.
119
Въз основа на сериозни аргументи аз предпочитам да казвам