Приятелят му подсвирна. Варо Борха беше най-видният книготърговец в Испания. Каталогът на предлаганите от него издания беше малък, но всяко едно от тях бе с изключителна стойност. Беше известен и като библиофил, за когото парите не представляват никакъв проблем. Ла Понте незабавно поиска още бира и по-подробни сведения — с онзи алчен вид, който добиваше винаги, когато чуеше думата „книга“. Сам си признаваше, че е скъперник и страхливец, но поне не беше завистник, освен когато ставаше дума за красиви жени, които можеше да наниже на харпуна си. В професионално отношение имаше подчертано предпочитание към придобиването на добра стока с минимален риск, но въпреки това изпитваше истинско уважение към работата на приятеля си — и към неговата клиентела.
— Чувал ли си някога за „Деветте порти“?
Книжарят ровеше умишлено бавно из джобовете си, надявайки се, че Корсо отново ще плати. Канеше се да се извърне, за да отдаде дължимото на пищната блондинка от другата си страна, но въпросът на Корсо го накара да я забрави моментално. Той зяпна.
— Само не ми казвай, че Варо Борха е по следите на тази книга...
Корсо остави последните си дребни монети на тезгяха. Макарова донесе още две бири.
— Тя е у него от известно време. Платил е за нея цяло състояние.
— Има си хас. От нея има само три или четири познати копия.
— Три — уточни Корсо. — Едно в Синтра, в колекцията „Фаргаш“. Второто принадлежи на фондацията „Унгерн“ в Париж. Третото Варо Борха купи от разпродажбата на библиотеката на Терал-Кой в Мадрид.
Ла Понте гладеше захласнато русата си брада. Разбира се, беше чувал за португалския колекционер Фаргаш. Що се отнася до баронеса Унгерн, тя беше една изкукуригала старица, която стана милионерка от писане на книги за демонология и на всякакви други окултни теми. Последната ѝ книга, „Голата Изида“, беше страхотен бестселър навсякъде по света.
— Това, което не разбирам — поде Ла Понте, — е какво общо имаш ти с цялата работа.
— Запознат ли си с историята на книгата?
— Смътно — каза Ла Понте.
Корсо натопи пръст в бирата си и започна да рисува по мраморния тезгях.
— Време на действието: средата на седемнадесети век. Място на действието: Венеция. Главен герой: един печатар, на име Аристиде Торча, комуто дошла идеята да издаде така наречената „Книга на деветте порти от царството на сенките“, един вид наръчник за призоваване на дявола. Моментът не бил подходящ за такова начинание: Светата Инквизиция успяла да се добере до Торча без никакви затруднения. Бил обвинен в практикуване на сатанизъм и във всичко останало, което традиционно съпровождало подобно обвинение. Вината му се утежнявала допълнително от хрумването да отпечата девет гравюри от така наречения „Деломеланикон“ —класическо произведение на окултната литература, което според преданието е писано от самия Луцифер.
От другата страна на бара Макарова се бе доближила до тях и слушаше с интерес, бършейки ръце в ризата си. Ла Понте, който тъкмо се канеше да отпие дълбока глътка от бирата си, спря и попита, инстинктивно придобил алчното си търговско изражение:
— А какво е станало с книгата?
— Можеш да си представиш: всички бройки били изгорени на клада — Корсо се смръщи и доби зъл вид. Сякаш съжаляваше, че е пропуснал аутодафето. — Разправят също, че докато горели книгите, се чувало как пищи дяволът.
Опряла лакти между дръжките на автоматите за наливна бира, върху бирените драскулки на Корсо, Макарова изръмжа скептично. С русолявото си лице с мъжки черти и хладен северняшки темперамент тя не бе склонна да вярва на тези мрачни южняшки суеверия. Ла Понте беше по-впечатлителен. Ожаднял внезапно, той изгълта бирата си на един дъх.
— Трябва да е пищял печатарят.
— Сигурно.
Корсо продължи.
— Подложили го на мъчения с методичността, с която Инквизицията подхождала към хора, практикуващи черна магия, и накрая, между писъците, печатарят признал, че имало още едно оцеляло копие от книгата, което бил скрил някъде. Сетне затворил уста и не я отворил, докато не го поставили на кладата — а и тогава я отворил само за да крещи.
Макарова се усмихна презрително — на съдбата на печатаря Торча или може би на инквизиторите, които така и не успели да го накарат да проговори. Ла Понте се мръщеше.
— Казваш, че било спасено само едно копие — възрази той. — Но преди малко каза, че има три известни екземпляра.
Корсо беше свалил очилата си и ги разглеждаше срещу светлината, за да провери колко са замърсени.