— Странна работа — тези подчертани изречения... — каза следователят.
Високият полицай сви рамене.
— Не съм по четенето — каза той, — ама Портос... не беше ли от онези... Атос, Портос, Арамис и д’Артанян — докато говореше, броеше имената на пръсти. Млъкна, замисли се и продължи: — Странно. Винаги съм се чудил защо им викат „тримата мускетари“, като всъщност са четирима.
„Анжуйското вино“
„Читателят трябва да бъде подготвен, че му предстои да присъства на страховити сцени“
Йожен Сю, „Парижките потайности“
Наричам се Борис Балкан. На времето започнах кариерата си като преводач на „Пармският манастир“. После се заех да редактирам книги — все популярни романи от деветнадесети век. Моите критики, отзиви и коментари присъстват в литературни притурки и специализирани списания в цяла Европа. Организирам и летни семинари за разучаване на творчеството на съвременни писатели. Опасявам се, че заниманията ми не биха се сторили никому много вълнуващи. Особено в наши дни, когато по-често се случва самоубийството да бъде замаскирано като убийство, в романите повествованието се води в първо лице от личния лекар на Роджър Акройд (Обяснителни бележки - 1), и светът се напълни с хора, които настояват да изпишат поне двеста страници за неповторимите чувства, които изпитват, наблюдавайки собствената си физиономия в огледалото.
Но да не се отклоняваме от нашата история.
Запознах се с Лукас Корсо, когато той се появи за първи път в дома ми; носеше под мишница „Анжуйското вино“. Корсо беше наемник в света на книгите — детектив, който издирваше редки издания за клиентите си. Ще рече, не се боеше да си изцапа ръцете и знаеше винаги кому как да отвърне. За работата му бяха необходими бързи рефлекси, търпение, и много късмет — както и невероятна памет, за да може по всяко време да си припомни точното прашно ъгълче в някоя забутана книжарница, където се търкаляше книга, струваща цяло състояние. Клиентелата му беше ограничена и строго подбрана — около две дузини антиквари от Милано, Париж, Лондон, Барселона и Лозана — от тези, които се занимават с каталожна търговия, инвестират само на сигурно, и не задържат повече от петдесетина заглавия едновременно. Все търговци от висока класа, които се занимаваха с издания от зората на печатното дело, при които може да има хиляди долари разлика в цената, в зависимост от това дали книгата е отпечатана на пергамент или велум и дали полето е три сантиметра по-широко или не. Промъкваха се като чакали по следите на Гутенберговата библия; бяха неотделими от големите аукциони като пиявици — същински акули на антикварната търговия, всеки от които би продал родната си майка за някое първо издание. Но, разбира се, те приемат своите клиенти в офиси, обзаведени с кожена мебел, с изглед към „Свети Петър“ или... И никога не биха си измърсили ръцете — или съвестта. За тази работа има хора като Корсо.
Той смъкна платнената торба от рамото си и я постави на пода, до краката си, обути в изтъркани високи обувки. Вторачи се в портрета на Рафаел Сабатини, който стои в рамка на бюрото ми до поставката за писалките, с които коригирам статии и ръкописи. Стана ми приятно, защото повечето посетители никога не обръщаха внимание на Сабатини — явно го считаха за мой възрастен роднина. Изчаквах реакцията на Корсо — когато седна, на лицето му изплува полуусмивка — стори ми се още съвсем млад и по нещо ми напомни на фигура от комиксите — заек в затруднено положение. Такова изражение обикновено разтапя сърцето на събеседника. След време открих, че усмивката му може да става жестока — като на гладен вълк, и че подбира усмивките си съобразно случая. Но това стана много по-късно. Тогава ми се стори благонадежден и реших да подам някоя парола.
— „Беше се родил с дарбата да се смее — започнах да цитирам, сочейки портрета — и с чувството, че светът е побъркан.“[1]
Корсо кимна бавно и замислено. Изпитах внезапна близост към него — като към съучастник, и въпреки всичко, което се случи по-нататък, я изпитвам и до ден днешен. Измъкна от пакет, скрит в дрехите му, цигара без филтър, омачкана като старото му палто и джинсите под него. Повъртя я в пръстите си, наблюдавайки ме през очилата си с метална рамка, които бяха кацнали накриво на носа му под разбърканите кичури рано посивяла коса. Другата му ръка беше в джоба, като че ли държеше скрит пистолет — джобът беше голям и обезформен от книги, каталози, и списъци, а както установих по-късно, и от една плоска бутилка джин „Болс“.