— ...и това бе цялото му наследство. — той довърши цитата без изобщо да се замисли, сетне се облегна назад в креслото и отново се усмихна. — Но, честно казано, предпочитам „Капитан Блъд“.
Размахах писалката със строг израз на лицето.
— И грешите. За Сабатини „Скарамуш“ е това, което „Тримата мускетари“ са за Дюма. — Леко се поклоних към портрета. — „Беше се родил с дарбата да се смее...“ В цялата история на приключенските романи, излизали в подлистници, няма начално изречение, което да се сравни с това.
— Може би сте прав — отвърна Корсо след кратък размисъл. После постави ръкописа на масата — беше в папка с пластмасови джобове — отделен за всеки лист. — Странно съвпадение е, че споменахте тъкмо Дюма.
Той побутна към мен папката, завъртайки я така, че да мога да чета съдържанието. Текстът беше на френски — всяка страница бе изписана само от едната страна. Хартията беше два вида — бледосиня на квадратчета и бяла — и двата пожълтели от времето. Сините и белите листове бяха изписани с различни почерци — почеркът на белите беше по-ситен и остър. Почеркът, с който бяха изписани сините листове, се явяваше и на белите, но само в бележки по полетата с черно мастило. Общо страниците бяха петнадесет, единадесет от тях — сини.
— Интересно — вдигнах очи към Корсо. Той ме наблюдаваше спокойно — от време на време отместваше поглед към папката, после отново се вглеждаше в мен. — Къде го открихте?
Той се почеса по веждата — несъмнено преценяваше дали трябва да сподели някои подробности в замяна на информацията, от която се нуждаеше. В резултат на лицето му се появи нов израз — този път на невинен заек. Корсо си беше професионалист.
— Както обикновено. От клиент на мой клиент.
— Аха.
Той замълча предпазливо. Предпазливостта е признак на здрав разум и въздържаност, а също и на проницателност. И двамата бяхме наясно с това.
— Разбира се — допълни Корсо, — ще ви дам имена, ако настоявате.
Отвърнах, че няма нужда, което явно го успокои. Той нагласи очилата си и се поинтересува какво е мнението ми за ръкописа. Не отговорих веднага, а заразглеждах първата страница. Заглавието беше написано със замах, с главни букви: АНЖУЙСКОТО ВИНО.
Започнах да чета на глас:
— Apres de nouvelles presque desesperees du roi, le bruit de sa convalescence commencait a se rependre dans le camp...[2] — не можах да ce въздържа и се усмихнах.
Корсо кимна одобрително и още веднъж ме подкани да коментирам.
— Няма никакво съмнение — подхванах аз, — че текстът е на Александър Дюма-баща. „Анжуйското вино“ — глава четиридесет и някоя, не помня вече точно, от „Тримата мускетари“.
— Четиридесет и втора — отбеляза Корсо. — Четиридесет и втора.
— Автентичен ли е? Оригинален ръкопис на Дюма?
— Затова съм тук. Очаквам вие да ми кажете.
Свих леко рамене. Не можех току-така да поема такава отговорност.
— Защо тъкмо аз?
Глупав въпрос — от тези, които служат единствено да печелиш време. Сигурно прозвуча като фалшиво скромничене, защото Корсо с усилие подтисна раздразнението си.
— Защото сте експерт — отвърна той сухо. — Дори ако изключим факта, че сте най-влиятелният литературен критик в Испания, известно е, че знаете всичко за популярния роман от деветнадесети век.
— Забравяте Стендал.
— Ни най-малко. Чел съм вашия превод на „Пармският манастир“.
— Виж ти. Поласкан съм.
— Няма защо. Предпочитам версията на Консуело Бергес.
Двамата се усмихнахме едновременно. Продължаваше да ми се струва симпатичен, а започвах да си съставям и представа за начина му на действие.
— Чел ли сте книгите ми? — попитах.
— Някои от тях. Например „Люпен, Рафълс, Рокамбол, Холмс“. Също и монографиите ви върху Вале-Инклан, Бароха и Галдос (Об. бел. - 2). Спомням си и „Дюма — сянката на гиганта“. Есето ви за „Граф Монте Кристо“ е чудесно.
— И сте прочел всичко това?
— Не съвсем. Работя с книги, но това не означава, че ги чета всичките.
Лъжеше или най-малкото преувеличаваше. Очевидно беше съвестен в работата си; преди да се срещнем, беше преровил всичко свързано с мен, до което бе успял да се добере. Беше от онези хора, за които четенето е неконтролируема страст, които поглъщат всякакво печатно слово от най-ранна детска възраст — въпреки че не ми беше лесно да си представя тъкмо Корсо като невинно дете.
— Разбирам — кимнах, колкото да кажа нещо.
Той се понамръщи — явно се чудеше дали не е пропуснал нещо. Свали очилата си, подъха върху стъклата и се зае да ги чисти с една много смачкана носна кърпичка, която извади от бездънния джоб на палтото си. Макар че в прекалено голямото си палто, със заешките си зъби и кроткото изражение да изглеждаше крехък и безпомощен, Корсо беше солиден като скала. Чертите му бяха остри и строго очертани, цялото му лице сякаш се състоеше от ъгли. Проницателните му очи винаги можеха да добият израз на невинност — крайно опасен за всеки, който се хванеше на въдицата. Понякога, особено когато си стоеше кротко на едно място, изглеждаше по-неумел и несръчен, отколкото всъщност беше. Този израз на ранима безпомощност караше барманите да му сипват по едно допълнително, мъжете да го черпят с цигари, а жените да изпитват неудържимо желание да се грижат за него. Когато осъзнаеш какво е положението, обикновено беше много късно да му се противопоставиш. Той вече си бе тръгнал, отбелязвайки поредната си победа.