Корсо посочи с чашата си към ръкописа.
— Та да се върнем към Дюма. Несъмнено човек, който е изписал около петстотин страници за него, би почувствал нещо, когато види пред себе си един от оригиналните му ръкописи.
Със страхопочитанието на свещеник, който докосва светата утвар, положих ръка върху покритите с пластмасово фолио листове.
— Опасявам се, че ще ви разочаровам, но не чувствам нищо.
Сега и двамата се разсмяхме. Смехът на Корсо беше особен, под нос — сякаш не беше убеден, че двамата се смеем по един и същ повод. Далечен, малко предизвикателен смях, който продължава да отеква във въздуха след като смеещият се е млъкнал. Дори след като си е отишъл.
— Хайде да обсъдим нещата едно по едно — подзех аз. — Ваша собственост ли е ръкописът?
— Казах ви вече, не е. Един от клиентите ми го купи току-що и му се струва странно, че никой досега не е чувал за съществуването на една цяла, завършена глава от „Тримата мускетари“ в оригинален ръкопис. Иска мнението на експерт — и това е моята задача.
— Учудвам се, че сте се заели с такава дреболия — така си беше. Бях чувал за Корсо още преди да се запознаем. — В края на краищата, в наши дни Дюма...
Замълчах и се усмихнах с подходящото за случая горчиво съучастие. Но Корсо не реагира на подканването и остана нащрек.
— Клиентът е мой приятел — каза той. — Правя му услуга.
— Разбирам, но не съм уверен, че мога да ви бъда от полза. Виждал съм някои от оригиналните ръкописи и мисля, че този може и да е автентичен. Но издаването на сертификат е нещо съвсем друго. Първо ще ви трябва добър графолог... познавам един изключителен специалист, Ашил Реплингер, живее в Париж. Той държи магазинче за автографи и исторически документи близо до Сен Жермен дьо Пре. Експерт е по френските писатели от деветнадесети век, очарователен човек и мой добър приятел. — Посочих една от рамките, закачени на стената. — Той ми продаде това писмо на Балзак преди много години. На много висока цена.
Извадих тефтерчето си с адресите и преписах на една моя визитна картичка адреса на Реплингер. Корсо я прибра в стар, износен портфейл, издут от бележки и всякакъв вид листчета. После на свой ред измъкна тефтер и молив от джоба на палтото си. Моливът бе с изгризана гумичка на края, като че ли го бе взел от някой ученик.
— Мога ли да ви задам няколко въпроса? — попита той.
— Разбира се.
— Чувал ли сте за съществуването на цяла, завършена глава от „Тримата мускетари“ в ръкопис?
Поклатих глава и поставих обратно капачето на писалката си /истински „Мон Блан“/.
— Не. Романът е излизал в подлистниците на списание „Льо Сиекл“, от март до юли 1844 година... Веднага след набиране на текста изхвърляли оригиналния ръкопис. Все пак са се съхранили някои откъси. Публикувани са като приложение към изданието на „Гарние“ от 1968 година.
— Четири месеца не са кой знае колко дълго време — Корсо замислено задъвка края на молива си. — Дюма е пишел бързо.
— По онова време всички са пишели така. Стендал е написал „Пармският манастир“ за седем седмици. Освен това Дюма е ползвал сътрудници — така наречените „писатели-призраци“. Писал е „Тримата мускетари“ заедно с Огюст Маке. С него е работил и върху продължението, „Двадесет години по-късно“, и върху последния роман от цикъла „Виконт дьо Бражелон“. Маке му е сътрудничил и за „Граф Монте Кристо“, и за редица други романи. Предполагам, че сте ги чели.
— Всички са ги чели.
— Говорите в минало време — прелиствах ръкописа със страхопочитание. — Отдавна е отминало времето, когато името на Дюма е вдигало тиражите до небесата и пълнело джобовете на издателите. Почти всички негови романи са излизали с подлистници, нали знаете „продължението в следващия брой“. Читателите едва изтрайвали до излизането на следващия откъс. Но, разбира се, вие знаете всичко това не по-зле от мен.