— Като всички майстори на фабулата — продължих, — Дюма е и голям лъжец. Графиня Даш, която го е познавала добре, разказва в мемоарите си как всеки апокрифен анекдот, разказан от него, се приемал от слушателите като светата истина. Вземете например кардинал Ришельо — той е бил една от най-великите личности на своето време, но след като измамникът Дюма привършил с него, той така и не успява да се отърве от създадения литературен образ на мрачен злодей... — обърнах се към Корсо с книгата в ръка. — Познавате ли тази книга? Писана е от Гатиен дьо Куртис дьо Сандрас, мускетар, живял в края на седемнадесети век. Това са мемоарите на истинския д’Артанян, Шарл дьо Бац-Кастелмор, граф д’Артанян. Той е гасконец, роден през 1615 година, и действително е служил като мускетар, но при Мазарини, не при Ришельо. Загинал през 1673 година по време на обсадата на Маастрихт, когато, точно както литературният му образ, трябвало да получи маршалски жезъл... Сам виждате, че насилието, упражнено над историята от Дюма, действително е дало прекрасен плод. Един никому неизвестен гасконец, забравен от същата тази история, се превръща в легендарен гигант поради гения на писателя.
Корсо си седеше и слушаше. Когато му подадох книгата, я запрелиства внимателно, с голям интерес. Обръщаше бавно страниците, едва докосвайки самия им ръб с върха на пръстите си. От време на време спираше, за да прочете заглавието на някоя глава. Зад очилата очите му се движеха бързо и уверено. След малко пак спря да прелиства и записа в бележника си: „Спомените на г-н д’Артанян“, Г. дьо Куртис, 1704, П. Руж 4 тома в 12/формат, четвърто издание. После затвори бележника и се обърна към мен.
— Вие го казахте; бил е мошеник.
— Да — съгласих се аз, — но е бил и гений. Докато някои биха се задоволили с обикновено плагиатство, той създава измислен свят, който съществува и до днес... „Авторът не е крадец, а завоевател, е казвал той. Всяка завзета от него територия се превръща в част от неговата империя; той налага законите, населява я с хора и сюжети, хвърля сянката си върху нея.“ Та какво друго е литературното творчество? За Дюма историята на Франция е богат източник на материал. Номерът му е забележителен — оставя рамката, но променя картината, оплячкосвайки безмилостно попадналото му съкровище. Превръща главни герои във второстепенни, незначителни второстепенни лица измества в светлината на прожекторите, и изписва цели страници за събитие, което заема не повече от два реда в историческите хроники. Клетвата за вярно приятелство между д’Артанян и мускетарите никога не е била полагана по простата причина, че част от тях изобщо не са се познавали. Граф дьо Ла Фер пък изобщо не е съществувал. По-точно, имало е няколко носители на тази титла, но нито един от тях не е Атос. Но прототипът на Атос е действителна личност — Арман дьо Силег, господар на Атос. Бил убит на дуел още преди д’Артанян да постъпи в ротата на кралските мускетари.
Прототипът на Арамис е Анри д’Арамис, дребен благородник, послушник в сенешалството Олорон, постъпил при мускетарите под командването на чичо си през 1640 година. Завършил живота си спокойно в имението си, със съпруга и четири деца. Що се отнася до Портос...
— Само не ми казвайте, че е имало и Портос.
— И още как. Името му е Изаак дьо Порто и сигурно е познавал Арамис, защото е постъпил при мускетарите три години след него, през 1643. Според хрониките починал рано — или от болест, или на дуел, като Атос.
Корсо забарабани с пръсти по „Мемоарите“ на д’Артанян и поклати усмихнато глава.
— Още малко и ще ми кажете, че е съществувала и миледи.
— Познахте. Но истинското ѝ име било Ан дьо Брьой и не е била миледи де Уинтър. Не е имала и татуиран на рамото цвят на лилия. Затова пък действително е била таен агент на Ришельо. Истинската ѝ титла била графиня Карлайл и наистина е откраднала два диаманта от накита, който Бъкингам носел на рамото си... Не ме гледайте така. Пише го в мемоарите на Ларошфуко. А Ларошфуко е сигурен източник.
Корсо се взираше съсредоточено в мен. Не беше от хората, които лесно можеш да удивиш, особено когато става дума за книги, но ми се стори впечатлен. По-късно, когато го опознах по-добре, се чудех дали възхищението му е било искрено или просто една от професионалните му уловки. Сега, когато всичко приключи, съм наясно, струва ми се — бях източник на информация и Корсо се опитваше да изкопчи от мен колкото е възможно повече.
— Всичко това е много интересно — заяви той.
— Ако отидете в Париж, Реплингер ще ви разкаже много повече от това, което знам аз — хвърлих поглед към ръкописа на масата. — Макар че не съм сигурен струва ли си парите за път... Колко върви тази глава на пазара?