Той отново задъвка края на молива с неуверено изражение.
— Не струва кой знае колко. Всъщност съм по следите на нещо друго.
Пуснах отново тъжната съучастническа усмивка. Сред малкото си притежания имам един „Дон Кихот“, рядко издание на Ибарра, и един „Фолксваген“. Колата определено струва повече от книгата.
— Знам какво е — казах сърдечно.
Корсо сви примирено рамене и оголи в усмивка ситните си зъби, също като на гризач.
— Така ще е, докато на японците им омръзне да инвестират във Ван Гог и Пикасо и се заемат с редки издания.
Потърсих се ужасено.
— Опазил ни Бог!
— Говорете само за себе си — той ме изгледа иронично през изкривените очила. — Лично аз възнамерявам да натрупам състояние.
Прибра бележника и се изправи, премятайки ремъка на платнената си чанта през рамо. Фалшивата му безобидност и невинният поглед през очилата с телени рамки неудържимо дразнеха любопитството ми. Впоследствие научих, че живее сам, заобиколен от книги — свои и чужди, и че освен наемен ловец на редки издания е и пристрастен към сраженията на Наполеон. Можеше да възпроизведе по памет точните позиции на всички войскови части в навечерието на битката при Ватерло. Тази негова слабост имаше връзка със семейната му история — любопитен детайл, който открих много по-късно. Признавам, че не описах Корсо като особено привлекателна личност. И все пак, ако се придържам към точността, с която възнамерявам да разказвам тази история, съм длъжен да добавя, че видимата му несръчност и стеснителност, които му придаваха — не ми е ясно как — едновременно раним и саркастичен, простодушен и агресивен вид, го правеха привлекателен за жените и симпатичен на мъжете. Но първоначалното умиление при вида му бързо се изпаряваше — както когато си бръкнеш в джоба и установиш, че са ти измъкнали портфейла.
Корсо си взе ръкописа и аз го изпратих до вратата. Ръкувахме се във входното антре, където портретите на Стендал, Джоузеф Конрад (Об. бел. - 5) и Вале-Инклан гледаха начумерено към един отвратителен отпечатък на гравюра, с който управата на жилищната сграда бе решила преди няколко месеца да украси помещението, въпреки явното ми нежелание.
Едва тогава се осмелих да кажа:
— Признавам, че много ми се иска да разбера къде открихте ръкописа.
Той се поколеба преди да отговори, претегляйки аргументите „за“ и „против“. Бях го приел любезно, затова ми беше задължен. При това сигурно щеше да има нужда от помощта ми и занапред.
— Клиентът ми е купил ръкописа от някой си Тайлефер — отвърна той най-сетне. — Може и да го познавате.
Позволих си израз на умерена изненада.
— Енрике Тайлефер? Издателят?
Корсо оглеждаше разсеяно антрето. Накрая кимна.
— Същият.
Двамата замълчахме. Корсо сви рамене — знаех защо. Причината можеше да се открие на страниците на всеки вестник: Енрике Тайлефер беше мъртъв — бяха го открили в собствения му дом, обесен на копринения колан на халата си. Краката му се люшкали над една отворена книга и счупена ваза, които се търкаляли на пода.
* * *
По-късно, когато всичко свърши, Корсо се съгласи да ми разкаже своята част от историята. Затова сега мога да дам доста точна картина на редица събития, на които не съм присъствал лично — събития, които доведоха до фаталната развръзка и разрешаването на мистерията около клуба „Дюма“. Благодарение на Корсо сега мога да ви опиша, също като доктор Уотсън, сцената, разиграла се в бара на Макарова един час след нашата първа среща.
Флавио Ла Понте влезе, отръска се от дъжда и се облегна на бара до Корсо. Пое си дъх и поръча една бира. После хвърли победоносен поглед назад към улицата, като че ли бе преминал през снайперистки обстрел. Навън валеше така, сякаш идеше втори библейски потоп.
— „Армангол и Синове“, търговци на антикварни книги и библиографски рядкости, смятат да те дадат под съд — каза той. По къдравата му брада около устата имаше кръг от бирена пяна. — Току-що говорих с техния адвокат.
— В какво ме обвиняват? — попита Корсо.
— Измамил си една стара дама и си ограбил библиотеката ѝ. Кълнат се, че били спазарили изданията преди теб.
— Да са отишли преди мен.
— Така им казах и аз, но те са бесни. Когато се появили при нея, за да вземат книгите, „Персилес“ (Об. бел. - 6) и „Кралската харта на Кастилия“ били изчезнали. А на останалите издания си дал много висока оценка и сега собственичката не иска да ги продава. Иска два пъти по-висока цена от тази, която те могат да платят. — Ла Понте отпи от бирата си и смигна затворнически. — На тази маневра ѝ викат „да прилапаш библиотека“.