Когато изгря, слънцето освети в гората осем готови за атака батальона със саби на кръста, с паласки отстрани и със затъкнати щикове на пушките; на платото една артилерийска батарея с ракли, заряди и картеч; крепостта деветнадесет души с пушки, мускети, пистолети и шишанета, а в трите люлки три заспали деца.
Книга трета
Клането на свети Вартоломей
I
Децата се събудиха.
Най-напред малката.
Пробуждането на децата е като разцъфтяването на цветята; сякаш парфюм лъха от тия свежи души.
Двадесетмесечната Жоржет, най-малкото от трите деца, което през май още сучеше, надигна малката си главичка, седна, погледна крачетата си и започна да бърбори.
Един утринен лъч падаше в люлката й; трудно можеше да се каже кой бе по-розов — кракът на Жоржет или изгревът.
Другите две деца още спяха; по-тромави са мъжете; весела и спокойна, Жоржет продължаваше да бърбори.
Рене-Жан беше чернокос, Гро-Ален беше кестеняв, Жоржет беше руса. Тия цветове на косата при малките деца често се променят по-късно. Рене-Жан имаше вид на малък Херкулес; той спеше по корем, сложил глава върху двете си юмручета. Гро-Ален беше протегнал краката си извън малкото си легло.
И трите деца бяха в дрипи; облеклото, което им бе дал батальонът „Червеният калпак“, се беше окъсало; на гърбовете им нямаше дори здрава риза; двете момчета бяха почти голи, Жоржет беше облечена в някаква стара пола, преправена с презрамки. Кой ли се грижеше за тези деца? Никой не можеше да отговори на този въпрос. Нямаха майка. А тия диви, сражаващи се селяни, които ги влачеха със себе си от гора в гора, им даваха само чорба. И това бе всичко. Малките преживяваха, както можеха. Всички им бяха господари, никой не им беше баща. Но децата и в дрипи сияят. Трите бяха очарователни.
Жоржет бърбореше.
Както птичето пее, така детето бърбори. Един и същ химн. Неясен, неразбран, но вълнуващ химн. Детето по-добре от птичето изразява смътната човешка съдба, която е пред него. Поради това тъга обзема хора, които слушат радостното пеене на детето. Най-възвишената кантата, която може да се чуе тук на земята, е чуруликането на човешката душа през устата на детето. Това неясно шушукане на някаква мисъл, породена инстинктивно, съдържа несъзнателен повик към вечната справедливост; може би това е протест от прага на входа преди влизането в живота; смирено и сърцераздирателно възмущение; тази усмихваща се към безкрайността невинност покорно приема всички положения в съдбата на слабото и беззащитно същество. Ако му се случи нещастие, това ще означава, че е злоупотребено с неговото доверие.
Шепотът на детето е горе-долу като словото; песен без ноти; говор без срички, шепотът е започнал на небето и никога няма да заглъхне на земята; той предшествува раждането и не стихва, продължава. Мънкането съдържа това, което детето е казвало, когато е било ангел, и това, което ще каже, когато стане човек; люлката има свое Вчера, както гробът има свое Утре; и в смътното чуруликаме това утре и това вчера съединяват своята двойна загадъчност; и нищо не доказва така бога, вечността, отговорността и двойствеността на съдбата, както страшната сянка в тази лъчезарна душа.
Това, което си бърбореше Жоржет, съвсем не я натъжаваше, защото цялото й хубаво лице се усмихваше. Устата й се усмихваше, очите й се усмихваха, дупчиците по бузките й се усмихваха. И от тази усмивка се излъчваше едно загадъчно посрещане на утрото. Душата вярва в светлината. Небето синееше, беше топло и хубаво. Без да знае нещо, без да познава нещо, без да разбира нещо, това нежно създание, отпуснало се сладко в мечтание, което не мисли, се чувствуваше в безопасност сред тази природа, сред тези благородни дървета, сред тази чистосърдечна зеленина, сред това чисто и спокойно поле, сред този шум от птици, извори, мухи и листа, над които сияеше огромната непорочност на слънцето.
След Жоржет се събуди Рене-Жан, първородният, най-големият, който бе навършил четири години. Той стана, прекрачи мъжествено люлката си, забеляза паницата, без да се изненада, седна на пода и започна да сърба чорбата.
Бърборенето на Жоржет не можа да събуди Гро-Ален, но от тракането на лъжицата в паницата той внезапно се стресна, обърна се и отвори очи. Гро-Ален беше на три години. И той видя своята паница, протегна ръка, взе я и без да излиза от леглото си, сложи паницата на коленете си и като хвана лъжицата, започна да яде като Рене-Жан.