В този именно момент в залата на библиотеката Жоржет се събуди до спящите й още братя и каза добро утро на розовите си крачета.
II
Смъртта говори
Майката видя как минава това мрачно шествие, но нито разбра, нито се опита да разбере нещо, защото пред очите си имаше едно друго видение — образа на своите деца, загубени в мрака.
И тя излезе от селото малко след преминалия кортеж и тръгна по същия път, движейки се на известно разстояние зад втората група жандарми. Изведнъж в ушите й прозвуча думата „гилотина“; „гилотина“ — помисли си тя. Тази дива Мишел Флешар не знаеше значението на думата, но инстинктът й подсказа и, без да може да каже защо, тя изтръпна, стори й се страшно да върви след колата и затова зави вляво, изостави пътя и навлезе под дърветата на гората Фужер.
След като походи известно време, тя забеляза една камбанария сред покриви в окрайнината на гората и тръгна натам. Беше гладна.
Това село бе от ония села, в които републиканците бяха поставили военни постове.
Тя отиде чак до площада пред общината.
И това село беше развълнувано и разтревожено. Множество хора се бяха струпали около площадката, издигната с няколко стъпала пред входа на общината. Върху площадката един човек, обкръжен от войници, държеше в ръка голям разгънат афиш. Вдясно от него имаше един барабанчик, а вляво един разлепвач на афиши, който носеше кофа с лепило и четка.
На балкона над вратата стоеше прав кметът с трицветен ешарп, преметнат през селските му дрехи.
Човекът с афиша беше глашатай.
Той имаше колан с презрамка, на който бе закачена малка чанта, свидетелствуваща, че ходи от село в село, за да оповестява разни съобщения в целия край.
В момента, в който Мишел Флешар се приближи, той току-що бе разгънал афиша и започваше да чете. Каза на висок глас:
— „Република Франция. Единна и неделима.“
Барабанът задумка. Множеството се раздвижи. Едни свалиха калпаците си; други още повече нахлупиха шапките си. По това време в този край можеше лесно да се определи политическото убеждение — хората с шапки бяха роялисти, а хората с калпаци бяха републиканци. Шепотът от неясни гласове престана, всички се вслушаха, глашатаят зачете:
— „… По силата на заповедите, които са ни дадени, и на правата, които имаме ние, пълномощниците на Комитета на общественото спасение…“
За втори път барабанът задумка. Глашатаят продължи:
— „… И в изпълнение на декрета на Националния конвент, който поставя извън закона заловените с оръжие в ръка бунтовници и предвижда най-тежко наказание за всеки, който им даде подслон или ги улесни да избягат…“
Един селянин попита тихо съседа си:
— Какво значи най-тежко наказание?
Съседът отвърна:
— Не зная.
Глашатаят размаха афиша:
— „… По силата на член седемнадесети на закона от тридесети април, който дава неограничено право на делегатите и техните помощници в борбата срещу бунтовниците, поставени извън закона…“
Той направи пауза и продължи:
— „… лицата, чиито имена и презимена следват…“
Цялото множество наостри уши.
Гласът на глашатая стана гърмящ. Той каза:
— „… Лантенак, разбойник.“
— Това е негова светлост — прошепна един селянин.
И сред тълпата се разнесе шепот:
— Това е негова светлост.
Глашатаят продължи:
— „… Лантенак, бивш маркиз, разбойник. Иманус, разбойник…“
Двама селяни се спогледаха скришом.
— Това е Гуж-льо-Брюан.
— Да. Убиецът на сините.
Глашатаят продължи да чете списъка:
— „… Гран-Франкьор, разбойник…“
Множеството прошепна:
— Този е свещеник.
— Да, господин абатът Тюрмо.
— Да, някъде откъм гората Шапел, кюре е.
— И разбойник — каза един човек с калпак.
Глашатаят продължи да чете:
— „Боануво, разбойник. Двамата братя Дървените копия, разбойници. Узар, разбойник…“
— Това е господин дьо Келен — каза един селянин.