— „… Пание, разбойник…“
— Това е господин Сефер.
— „… Плас-Нет, разбойник…“
— Това е господин Жамоа.
Глашатаят продължаваше да чете, без да обръща внимание на тези коментарии.
— „… Гиноазо, разбойник. Шатене, наречен Роби, разбойник…“
Един селянин прошепна:
— Гиноазо е наречен Русия, Шатене е от Сент-Уен.
— „… Оанар, разбойник“ — продължаваше глашатаят.
В тълпата пак заговориха:
— Той е от Рюйе.
— Да, това е Златния клон.
— Неговият брат е убит при атаката на Понторсон.
— Да, Оанар-Малониер.
— Деветнадесетгодишен хубавец.
— Внимание — каза глашатаят. — Ето края на списъка: „… Бел-Вин, разбойник. Ламюзет, разбойник. Сабрту, разбойник. Брен-д’Амур, разбойник…“
Един младеж бутна с лакът една девойка. Девойката се усмихна.
Глашатаят продължи:
— „… Зимния певец, разбойник. Котарака, разбойник…“
Един селянин каза:
— Това е Мулар.
— „… Табуз, разбойник…“
Един селянин каза:
— Това е Гофр.
— Те са двама Гофр — добави една жена.
— И двамата си ги бива — измърмори едно момче.
Глашатаят размаха афиша, барабанът думна веднъж.
Глашатаят продължи да чете:
— „… Упоменатите лица, където и да бъдат заловени, и след като бъде установена самоличността им, веднага да бъдат наказани със смърт.“
Настъпи раздвижване.
Глашатаят продължи:
— „… Който им даде подслон или им окаже помощ да избягат, ще бъде предаден на военен съд и осъден на смърт. Подписал…“
Настъпи дълбока тишина.
— „… Подписал: делегатът на Комитета на общественото спасение СИМУРДЕН.“
— Някакъв свещеник — каза един селянин.
— Бившето кюре на Паринье — каза друг.
А един буржоа добави:
— Трюмо и Симурден. Един бял свещеник и един син свещеник.
— И двамата черни — каза друг буржоа.
Кметът, който бе на балкона, свали шапката си и извика:
— Да живее републиката!
Барабанът думна, за да извести, че глашатаят още не е свършил. И наистина той вдигна ръка и каза:
— Внимание! Ето последните четири реда от афиша на правителството. Те са подписани от командира на експедиционната колона на Северното крайбрежие — началника Говен.
— Слушайте! — викнаха гласове от тълпата.
И глашатаят прочете:
— „Под страх от смъртно наказание…“
Всички се смълчаха.
— „… Забранява се, в изпълнение на горната заповед, да се оказва съдействие и помощ на деветнадесетте бунтовници, изброени по-горе, които в този час са обсадени и обкръжени в Тург.“
— Как? — каза един глас.
Беше женски глас. Гласът на майката.
III
Ропотът на селяните
Мишел Флешар се беше смесила с тълпата. Тя не слушаше, но човек, дори и като не слуша, пак чува. Тя бе чула думата Тург. И затова вдигна глава.
— Как? — попита тя. — Тург?
Другите я погледнаха. Имаше вид на побъркана. Облечена бе в дрипи. Нечии гласове прошепнаха: „Прилича на крадла.“
Една селянка, която носеше елдови питки в кошница, се приближи до нея и й каза съвсем тихо:
— Мълчете.
Мишел Флешар погледна уплашено тази жена. Отново не можеше нищо да разбере. Името Тург премина като светкавица и пак настъпи мрак. Нима тя нямаше право да се осведоми? Защо хората я гледаха така?
В това време барабанът издумка за последен път, разлепвачът беше залепил афиша, кметът се бе прибрал в общината, глашатаят бе тръгнал към някое друго село, а множеството се разпръсна.
Група хора беше останала пред афиша. Мишел Флешар отиде при тази група.
Разговаряха за хората, обявени извън закона.
В групата имаше селяни и буржоа, тоест бели и сини.
Един селянин казваше:
— Няма нищо, не могат да хванат всички. Деветнадесет — това значи само деветнадесет. Не са хванали Приу, не са хванали Бенжамен Мулен, не са хванали Гупил от енорията Андуйе.
— Нито пък Лорийол от Монжан — каза друг.
Други добавиха:
— Нито Брис-Дени.
— Нито Франсоа Дюдуе.
— Да, онзи от Лавал.
— Нито Хюе от Лоне-Вилие.
— Нито Грежи.
— Нито Пилон.
— Нито Фийол.
— Нито Менисан.
— Нито Гехаре.
— Нито тримата братя Ложре.