Обсадените се бяха прехвалили. Те имаха твърде малко боеприпаси. Тяхното положение, нека подчертаем това, беше много по-критично, отколкото предполагаха нападателите. Ако бяха имали достатъчно барут, те щяха да взривят кулата, себе си и намиращия се вътре неприятел; това бе мечтата им; но всичките им запаси бяха изчерпани. Едва имаха за по тридесет изстрела на човек. Разполагаха с много пушки, шишанета и пистолети, но с малко куршуми. Бяха заредили цялото си оръжие, за да могат да поддържат непрекъснат огън. Но колко време щеше да трае този огън? Трябваше едновременно да го поддържат и да го удължават. Това именно беше трудното. Обаче за щастие — зловещо щастие — битката щеше да се води гърди срещу гърди, щеше да се води ръкопашно, и то с хладно оръжие, със саби и ками. Щяха повече да се борят, отколкото да се стрелят. Щяха да се секат — и там им беше надеждата.
Вътрешността на кулата изглеждаше непристъпна. В долната зала, където водеше отворът, беше ретирадата, онази майсторски построена от Лантенак барикада, която преграждаше входа. Зад ретирадата имаше дълга маса, отрупана със заредено оръжие — шишанета, карабини и пушки, саби, брадви и ками. Като не можа да използува подземната тъмница, за да взриви оттам кулата, маркизът бе заповядал да затворят вратата към това подземие. Над долната зала се намираше кръглата стая на първия етаж, до която водеше само една много тясна спираловидна стълба; тази стая, обзаведена като долната зала, с маса, отрупана също така със заредено оръжие, което трябваше само да се вдигне с ръце и да се насочи, се осветяваше през голяма бойница, чиято решетка бе разбита от гюллето; оттук пак спираловидна стълба водеше до кръглата стая на втория етаж, където бе желязната врата към моста-замък. Тази стая на втория етаж понякога наричаха „стаята с желязната врата“ или „стаята с огледалата“ заради множеството малки огледала, окачени направо в голата каменна стена на стари ръждясали пирони — странна изисканост на диващината. Безполезно беше да се защищават горните стаи; тази стая с огледалата според Манесон-Мале, специалиста по укрепленията, беше „последният пост, в който обсадените капитулират“. Както вече казахме, задачата бе да не се допуснат дотук нападателите.
Кръглата стая във втория етаж се осветяваше през бойниците; въпреки това тук гореше една факла. Факлата, поставена в желязна скоба, подобна на тази от долната зала, беше запалена лично от Иманус, който бе поставил наблизо края на напоения със сяра фитил. Зловещи грижи.
В дъното на ниската зала върху дълга подставка имаше храна като в омировските пещери: големи блюда с ориз, с варено черно жито, с ястие от кълцано телешко месо, тестени пирожки с плодове, компоти и кани с ябълково вино. Ядеше и пиеше кой когато си искаше.
Оръдейният изстрел вдигна всички на крак. Имаха на разположение още само половин час.
От върха на кулата Иманус наблюдаваше движението на нападателите. Лантенак бе заповядал да не стрелят и да ги оставят да се приближат. Той бе казал: „Те са четири хиляди и петстотин. Излишно е да ги убиваме навън. Трябва да ги убиваме само вътре. Тук, вътре, ще се постигне равенство.“
После, като се засмя, добави: „Равенство, братство.“
Беше уговорено Иманус да ги предупреди с рога, когато неприятелят започне да се предвижва.
Всички мълчаливо бяха застанали или зад ретирадата, или по стъпалата на стълбата и чакаха, стиснали с една ръка пушката, а с друга молитвената броеница.
Положението, което се изясняваше, беше следното:
За нападателите — да преминат през един отвор, да форсират една барикада, с голяма борба да превземат една след друга три зали, разположени една под друга, и две спираловидни стълби стъпало по стъпало, намирайки се под дъжд от желязо; обсадените имаха само една възможност — да умрат.
VII
Преговори
И Говен се подготвяше за атаката. Даваше последни нареждания на Симурден, който, както знаем, без да взима пряко участие в акцията, трябваше да охранява платото, и на Гешан, който трябваше да остане на позиция при лагера в гората с по-голямата част от армията. Уговориха се, че долната батарея в гората, както и горната батарея на платото ще влязат в действие само ако бунтовниците излязат от кулата или направят опит за бягство. Говен си запазваше командуването на щурмовата колона. Това именно безпокоеше Симурден.
Слънцето залезе.
Една кула в равно поле прилича на кораб в открито море. Тя трябва да бъде нападната по същия начин. По-скоро с абордаж, отколкото с щурм. Никакво оръдие. Нищо излишно. Каква полза да се обстрелват стени, дебели петнадесет стъпки? Само една дупка в борда, едните ще форсират, другите ще преграждат, брадви, ками, пистолети, юмруци и зъби. Такава е акцията.