Говен подаде ръка на Радуб и му каза:
— Вие сте юнаци. Ще бъдете в щурмовата колона. Разделям ви на две. Поставям шестима от вас в авангарда, за да водят, и поставям останалите шестима в ариергарда, за да няма отстъпление.
— Все още аз ли ще командувам дванадесетте?
— Разбира се.
— Тогава благодаря ви, командире. Аз ще бъда в авангарда.
Радуб отдаде чест и се върна в строя.
Говен извади часовника си, каза няколко думи на ухото на Гешан и след това започна формирането на щурмовата колона.
VIII
Словото и ревът
През това време Симурден, който още не бе взел своя пост на платото и стоеше до Говен, се приближи до един тръбач.
— Дай сигнал с тръбата — каза му той.
Тръбата изсвири, рогът отвърна.
И така отново тръбата и рогът влязоха във връзка.
— Какво има? — обърна се Говен към Гешан. — Какво иска Симурден?
Симурден се беше приближил до кулата с бяла кърпа в ръка.
Той се провикна с висок глас:
— Хора, които сте в кулата, познавате ли ме? Един глас, гласът на Иманус, отговори от върха на кулата:
— Да.
Двата гласа започнаха да разговарят, питаха се и си отговаряха — ето какво:
— Аз съм пратеник на републиката.
— Ти си бившето кюре на Паринье.
— Аз съм пълномощник на Комитета на общественото спасение.
— Ти си свещеник.
— Аз съм представителят на закона.
— Ти си ренегат.
— Аз съм комисарят на революцията.
— Ти си вероотстъпник.
— Аз съм Симурден.
— Ти си дявол.
— Познавате ли ме?
— Отвращаваме се от тебе.
— Желаете ли да попадна във вашите ръце?
— Тук ние, осемнадесетте души, даваме главите си срещу твоята.
— Е добре, аз ще ви се предам.
От върха на кулата се разнесе дивашки смях и някой извика:
— Ела!
В лагера настъпи гробната тишина на очакването. Симурден продължи:
— При едно условие.
— Какво?
— Слушайте.
— Говори.
— Вие мразите ли ме?
— Да.
— Аз ви обичам. Ваш брат съм.
Гласът от кулата отвърна:
— Да, брат Каин.
Симурден продължи с необикновено променен глас, пак така силен, но нежен:
— Оскърбявайте, но слушайте. Аз дойдох тук като парламентьор. Да, вие сте ми братя. Вие сте бедни, заблудени хора. Аз съм ваш приятел. Аз съм светлината, която говори на невежеството. Светлината е винаги братство. Всъщност нима нямаме една и съща майка, родината? Затова слушайте ме. По-късно вие или вашите деца ще разберете, или децата на вашите деца ще разберат, че всичко, което сега се върши, е в името на висши закони и че в революцията се проявява волята божия. Докато чакаме да настъпи времето, когато всички умове, дори вашите, разберат, и фанатизмът на всички, дори и вашият, изчезне, докато чакаме да настъпи тази велика светлина, кой ще се смили над вас, невежите? Аз идвам при вас, аз ви предлагам главата си; нещо повече, аз ви подавам ръката си. Аз моля да благоволите да ме унищожите, за да ви спася. Аз имам неограничени права и мога да изпълня това, което ви казвам. Моментът е решителен; аз правя последно усилие. Да, аз, който ви говоря, съм гражданин, а този гражданин, да, е свещеник. Гражданинът ви говори, но свещеникът ви моли. Чуйте ме. Мнозина от вас имат жени и деца. Аз поемам закрилата на вашите деца и на вашите жени. Аз се наемам с тяхната защита срещу вас. О, братя мои…
— Хайде, проповядвай! — изкиска се Иманус.
Симурден продължи:
— Братя мои, не чакайте да удари страшният час. Тук ще се изпоколим един друг. Мнозина от нас, които сега виждате пред себе си, утре няма да видят слънцето; да, мнозина от нас ще загинат, а и вие, вие всички ще умрете. Смилете се сами над себе си. Защо да се пролива толкова кръв, щом като е достатъчно само на двама?
— Двама ли? — каза Иманус.
— Да. Двама.
— Кои?
— Лантенак и аз.
След това Симурден повиши глас:
— Двама души са излишни — Лантенак за нас, аз за вас. Ето какво ви предлагам, за да спасите всички живота си: дайте ни Лантенак и вземете мене. Лантенак ще бъде гилотиниран, а с мене вие ще направите каквото си искате.