I
Намерени, но в опасност
В момента, когато забеляза кулата, обагрена от залязващото слънце, Мишел Флешар се намираше на повече от една левга от нея. Тя, която едва крачеше, съвсем не се подвоуми пред този път, който трябваше да измине. Жените са слаби, но майките са силни. Тя продължи да върви.
Слънцето бе залязло, настъпил бе здрач, после дълбок мрак; като продължаваше да върви, тя чу, че в далечината една камбанария, която не се виждаше, удари осем часа, след това девет часа. Тази камбанария навярно бе на Паринье. От време на време жената се спираше, за да се вслушва в едни глухи удари, които може би бяха смътните шумове на нощта.
Тя вървеше право напред, като мачкаше острите степни бодили с окървавените си крака. Ръководеше я слабата светлина, която се излъчваше от далечната кула и загадъчно сияеше в мрака. Тази светлина ставаше по-ярка, когато ударите ставаха по-ясни, после угасна.
Широкото плато, по което вървеше Мишел Флешар, беше покрито само с трева и дива метла, никъде нямаше нито къща, нито дърво; то постепенно се издигаше и докъдето стигаше погледът дългият му и остър десен край опираше до тъмния, осеян със звезди хоризонт. Кулата, която бе пред очите й, поддържаше нейните сили да върви нагоре.
Тя я виждаше как бавно израства.
Ние вече казахме, че глухите избухвания и бледите светлини идваха от кулата на интервали; изчезваха, после пак се появяваха, като поставяха някаква остра загадка пред нещастната майка, обзета от отчаяние.
Изведнъж те престанаха; угасна всичко — и шум, и светлина; настъпи пълна тишина, някакъв злокобен покой.
В този именно миг Мишел Флешар стигна до края на платото.
Тя забеляза под краката си дола, чието дъно се губеше в мрака на нощта; недалече от нея, в горната част на платото, имаше множество колела, насипи и амбразури на една оръдейна батарея, а пред нея — една смътно осветена от запалените фитили на батареята огромна сграда, която сякаш бе построена от мрак, по-черен от мрака, който я заобикаляше.
Тази сграда се състоеше от мост, чиито сводове потъваха в дола, и от някакъв замък, който се издигаше върху моста, а мостът и замъкът се опираха на високата тъмна грамада на кулата, към която майката бе вървяла от толкова далеч.
Виждаше се как светлини се движат зад прозорците на кулата, а от врявата, която се носеше, можеше да се предположи, че кулата гъмжи от хора, на някои от които силуетите се очертаваха чак горе на терасата.
До батареята имаше лагер, в който Мишел Флешар различаваше войниците на пост, но те не можеха да я видят поради тъмнината и храсталаците.
Тя бе застанала на самия край на платото, толкова близо до моста, че й се струваше, че почти може да го докосне с ръка. От него я разделяше дълбочината на рова. Тя виждаше в тъмнината трите етажа на замъка върху моста.
Тя стоя така кой знае колко време, защото бе загубила представа за времето, замислена и мълчалива пред тази зинала пропаст и пред тази мрачна сграда. Какво беше това? Какво ставаше там? Това ли е Тург? Виеше й се свят от някакво очакване, което приличаше и на завършек, и на начало. Питаше се защо бе дошла тук.
Тя гледаше и слушаше.
Изведнъж всичко изчезна от погледа й.
Димна завеса се издигна между нея и това, което гледаше; парлив сърбеж затвори очите й. Но след миг през затворените клепачи почувствува пурпурен блясък и отвори очи.
Пред нея нямаше вече тъмна нощ, а някакъв злокобен ден, причинен от огън. Пред очите й започваше пожар.
Черният дим бе станал кървавочервен от големия пламък по средата му; този пламък ту се появяваше, ту изчезваше, гърчейки се свирепо като светкавиците и змиите.
Пламъкът излизаше като език от нещо подобно на зверска уста, която всъщност беше прозорец, зад който гореше огън. Прозорецът, защитен от желязна решетка, зачервена вече от пламъка, беше един от прозорците на долния етаж на построения върху моста замък. От цялата сграда се виждаше само този прозорец. Димът покриваше всичко, дори платото, и само брегът на дола се очертаваше като черно петно върху аленочервения пламък.
Мишел Флешар гледаше учудена. Димът е облак, облакът е сън; тя не знаеше какво вижда. Трябваше ли да побегне? Трябваше ли да остане? Тя почти чувствуваше, че не е на земята.
Духна вятър, разкъса димната завеса и изведнъж в отвора се разкри в целия си ръст трагичната крепост — кулата, мостът, замъкът — ослепителна, страшна, позлатена великолепно от пожара, който я осветяваше от горе до долу. Мишел Флешар можа да види всичко в зловещия блясък на огъня.