Майката продължаваше да кърши ръце:
— Към огъня! Викам гасете огъня! Глухи ли сте, че не идвате? Изгарят децата ми! Идвайте де, хора, които сте тук! Аз вървях по цели дни и ето как ги намерих! Към огъня! На помощ! Ангелчетата ми! Нали са ангелчета! Какво са направили тия невинни деца! Мене ме разстреляха, а тях ги горят! Кой върши тия неща? На помощ! Спасете децата ми! Не ме ли чувате? Над една кучка биха се смилили, да, над една кучка! Децата ми, ах, децата ми! Те спят! О, Жоржет! Виждам коремчето на миличката ми! Рене-Жан! Гро-Ален! Те така се казват. Нали виждате, че аз съм тяхната майка. Отвратително е всичко, което става сега. Вървях дни и нощи. Дори тази сутрин говорих с една жена за тях. На помощ! На помощ! Към огъня! Значи сте чудовища! Това е ужасно! Най-голямото няма още пет години, малката няма две години. Виждам босите им крачета. Спят, пресвета дево! Небето ми ги върна, адът ми ги отнема. Защо вървях толкова! Това са мои деца, които съм откърмила с млякото си! Ах, колко нещастна се чувствувах, когато си мислех, че няма да ги намеря! Смилете се над мене! Искам децата си, трябват ми децата! Нали е истина, че са там в огъня! Вижте. Вижте колко са окървавени нещастните ми крака! На помощ! Не е възможно да има хора на земята, които да оставят тия бедни дечица да умрат така! На помощ! Дръжте убиеца! Такива неща никой не е виждал! Ах, бандитите! Каква е тази зловеща къща? Откраднаха ми ги, за да ги убият! Господи Исусе, каква беда! Искам си децата! О, не зная какво да направя! Не искам да умрат. На помощ! На помощ! На помощ! О, ако трябва така да умрат, аз ще убия бога!
Едновременно с ужасната настойчива молба на майката по платото и по дола се чуваха други гласове:
— Една стълба!
— Нямаме стълба!
— Вода!
— Нямаме вода.
— Горе, в кулата, на втория етаж, има врата.
— Тя е желязна.
— Разбийте я!
— Не може.
А майката повтаряше отчаяните си викове:
— Към огъня! На помощ! Че побързайте де! Тогава убийте ме! Децата ми! Децата ми! О, злокобен огън! Извадете ги или хвърлете и мене в огъня!
А между тия вопли се чуваше спокойното пращене на пожара.
Маркизът опипа джоба си и хвана ключа на желязната врата. И като се наведе под свода, през който бе избягал, той влезе в коридора, от който току-що бе излязъл.
II
От каменната врата към желязната врата
Цяла армия силно се вълнуваше в една невъзможна спасителна акция; четири хиляди души не можеха да помогнат на три деца; такова бе положението.
Наистина нямаше стълба; изпратената от Жавене стълба не бе пристигнала; пожарът се разширяваше като разтворил се кратер; смешно беше да правят опит за угасяването му с водата от почти пресъхналия поток в дола; все едно бе да се хвърли една чаша вода във вулкан.
Симурден, Гешан и Радуб бяха слезли в дола; Говен се бе върнал в залата на втория етаж на Тург, където бе въртящият се камък, тайният изход и желязната врата към библиотеката. Там именно беше напоеният със сяра фитил, който Иманус запали; оттам бе започнал пожарът.
Говен бе взел със себе си двадесет сапьори. Имаше само една възможност — да се разбие желязната врата. А тя беше страшно добре затворена.
Започнаха да удрят с брадви. Брадвите се счупиха. Един сапьор каза:
— Стоманата се чупи като стъкло върху това желязо.