Вратата наистина беше от ковано желязо, при това обшита с двойни ивици, всяка от тях дебела три пръста.
Взеха железни лостове и с тях се опитаха да разбият отдолу вратата. Железните лостове се счупиха.
— Като кибритени клечки — каза сапьорът.
Говен прошепна мрачно:
— Само гюлле може да отвори тази врата. Ще трябва да качим тук едно оръдие.
— И пак няма! — каза сапьорът.
Настъпи миг на униние. Всички тия безсилни ръце се отпуснаха. Мълчаливи, сломени, отчаяни, тия хора внимателно разглеждаха страшната неразрушима врата. Червен отблясък се промъкваше отдолу. Зад нея пожарът бушуваше.
Отвратителният труп на Иманус беше тук, зловещо тържествуващ.
След няколко минути може би всичко щеше да рухне.
Какво да се прави? Нямаше вече друга надежда.
Отчаян, Говен извика, като впи поглед във въртящия се камък в стената и в отворения изход за бягство:
— Значи, оттук си е отишъл маркиз дьо Лантенак!
— И се връща — каза един глас.
И една бяла глава се очерта в каменната рамка на тайния изход.
Беше маркизът.
От много години Говен не беше го виждал толкова отблизо. Той отстъпи.
Всички присъствуващи останаха неподвижни, като вкаменени.
Маркизът държеше голям ключ в ръка, с високомерен поглед отблъсна неколцина от сапьорите, които бяха пред него, тръгна право към желязната врата, наведе се над свода и постави ключа в бравата. Бравата изскърца, вратата се отвори, разкри се огнена бездна, маркизът влезе в нея.
Влезе с твърда стъпка, вдигнал високо глава.
Изтръпнали, всички го следяха с очи.
Едва маркизът направи няколко крачки в горящата зала, паркетът, прояден от огъня и разклатен от стъпките му, рухна зад него и между него и вратата се отвори пропаст. Маркизът не извърна глава и продължи да върви напред. Той изчезна в дима.
Повече нищо не се видя.
Успял ли бе да отиде по-далече? Не беше ли се разтворила под него друга огнена дупка? Не беше ли загинал? Нищо не можеше да се каже. Отпред се издигаше стена от дим и пламък. Зад нея беше маркизът, жив или мъртъв.
III
Заспалите деца се събуждат
В това време децата най-сетне отвориха очи.
Пожарът, който още не бе обхванал залата на библиотеката, хвърляше върху тавана розов отблясък. Децата не бяха виждали подобна заря. И затова се загледаха в сиянието. Жоржет се захласна.
Пожарът се развихряше с цялото си великолепие; черната хидра и пурпурният дракон се появяваха в безформения дим, великолепно тъмен и аленочервен. Дълги огнени езици хвърчаха надалече и раздираха мрака като сражаващи се комети, гонещи се едни други. Огънят е разточителен; огнищата са пълни със скъпоценности, които вятърът разпилява; неслучайно въгленът е сходен с диаманта. В стената на третия етаж се бяха образували пукнатини, през които жаравата сипеше в дола водопади от скъпоценни камъни; купищата слама и овес, които горяха на тавана, започнаха да се сипят през прозорците като лавини от златен прах, в които овесовите зърна се превръщаха в аметисти, а парченцата слама — в червени рубини.
— Убаво! — каза Жоржет.
И трите деца се бяха привдигнали.
— О — каза майката, — те се събудиха!
Рене-Жан стана, след него и Гро-Ален стана, после и Жоржет стана.
Рене-Жан протегна ръце, тръгна към прозореца и каза:
— Горещо ми е.
— Ещо ми — повтори Жоржет.
Майката ги извика.
— Деца мои! Рене! Ален! Жоржет!
Децата се заозъртаха около себе си. Мъчеха се да разберат. Когато възрастните са ужасени, децата са любопитни. Който лесно се учудва, трудно се плаши; незнанието прави човека безстрашен. Децата, които нямат понятие от ада, биха му се възхищавали, ако го видеха.
Майката повтори:
— Рене! Ален! Жоржет!
Рене-Жан извърна глава; този глас го накара да се съсредоточи; децата имат къса памет; но бързо си припомнят; за тях цялото им минало е вчерашният ден; Рене-Жан видя майка си, намери това за съвсем естествено и понеже бе заобиколен от странни неща, почувствува нужда от подкрепа, затова извика:
— Мамо!
— Мамо! — каза Гро-Ален.
— Ммо! — каза Жоржет.
И тя протегна малките си ръце.
А майката изкрещя:
— Децата ми!
И трите отидоха до прозореца; за щастие откъм тази страна нямаше пламъци.