Лантенак бе станал необикновен. Сега бе редът на Говен.
Говен бе длъжен да отговори.
Борбата между добрите страсти и лошите страсти създаваха в този момент хаоса в света; Лантенак, който доскоро оглавяваше този хаос, бе вече защитил човечността; сега Говен трябваше да защити семейството.
Какво да направи?
Ще злоупотреби ли Говен с доверието на бога?
Не. И той прошепна на себе си: „Да спасим Лантенак.“
Значи така. Хайде, върши работата на англичаните. Дезертирай. Мини на страната на неприятеля. Спаси Лантенак и измени на Франция.
И той започна да трепери.
Твоето решение не е единственият изход, мечтателю! Говен виждаше в мрака зловещата усмивка на сфинкса.
Това положение беше някакъв ужасен кръстопът, където сражаващите се истини бяха стигнали и се сблъскваха и където втренчено се гледаха трите висши човешки идеи — човечността, семейството и родината.
Всеки от тези гласове взимаше думата на свой ред и всеки на свой ред казваше истината. Как да се избере? Всеки на свой ред като че ли намираше най-мъдрото и най-справедливото решение и казваше: направи това. Нима това именно трябваше да се направи? Да. Не. Благоразумието казваше едно; чувството казваше друго. Двата съвета си противоречеха. Благоразумието е само разум; а чувството често е съвестта. Първото е чисто човешко, второто е по-висше.
Поради това чувството не е така ясно, но е много по-мощно.
Все пак каква сила в строгия разум!
Говен се двоумеше.
Жестоки затруднения.
Две пропасти се разтваряха пред Говен. Да бъде погубен маркизът? Или спасен? Трябваше да се хвърли или в едната, или в другата.
Коя от тия две пропасти беше дългът?
III
Качулката на командира
Защото наистина ставаше въпрос за дълга.
Дългът се бе изправил: злокобен пред Симурден, страшен пред Говен.
Съвсем прост пред единия; многолик, променлив и лицемерен пред другия.
Удари полунощ, после един часът.
Без да забележи, Говен постепенно се бе приближил до отвора в кулата.
Пожарът вече хвърляше само слаби отблясъци и гаснеше.
На платото от другата страна на кулата тия отражения достигаха и то се виждаше само от време на време, а после изчезваше, когато димът забулваше огъня. Тази слаба светлина, засилвана от подскачанията на пламъка и замрежвана от дима, правеше несъразмерни предметите, а часовоите от охраната на лагера превръщаше в призраци. Унесен в мислите си, Говен смътно забелязваше тия очертания, чезнещи от дима и появяващи се при проблясванията на пожара. Появяванията и изчезванията на светлината пред очите му бяха сходни на появяванията и изчезванията на истината в неговото съзнание.
Изведнъж между две вихрушки от дим един огнен език на гаснещия пожар освети силно върха на платото и очерта аленочервения силует на една кола. Говен се вгледа в нея; тя беше заобиколена от конници с жандармски шапки. Стори му се, че е колата, която Гешан го бе накарал да види с далекогледа на хоризонта преди няколко часа, когато слънцето залязваше. На колата имаше хора, които сякаш я разтоварваха. Това, което изваждаха от нея, изглеждаше тежко и от време на време издаваше метален звън; трудно можеше да се каже какво е; приличаше на греди; двама от хората свалиха и сложиха на земята един сандък, който, ако се съдеше по формата му, сигурно съдържаше някакъв триъгълен предмет. Пламъкът угасна, всичко потъна в мрака; Говен с втренчен поглед остана замислен пред това, което изчезна там в тъмнината.
Бяха запалили фенери, с които сновяха из платото, но движещите се форми бяха неясни, а и Говен, който беше в ниското от другата страна на дола, можеше да види само това, което беше съвсем в края на платото.