Пак замълчаха.
Симурден подзе:
— Общество, по-голямо от природата! Аз вече ти казах, това не е възможно, това е мечта.
— Това е целта. В противен случай защо ни е обществото? Останете си в природата. Бъдете диваци. Таити е рай. Само че в този рай никой не мисли. А по-ценен е един мислещ ад, отколкото един глупав рай. Разбира се, не искам никакъв ад. Нека си бъдем човешко общество. По-голямо от природата. Да. Ако вие не прибавяте нищо към природата, защо да излизате от природата? Тогава задоволете се само с труда, както мравката, и само с меда, както пчелата. Останете си работно животно, вместо да бъдете управляващ ум. Ако прибавите нещо към природата, вие непременно ще станете по-голям от нея; да прибавяш значи да увеличаваш; да увеличаваш значи да растеш. Обществото е възвишената природа. Аз искам всичко онова, което липсва на кошерите, всичко онова, което липсва на мравуняците — паметници, изкуство, поезия, герои, гении. Законът на човека не е да носи вечните товари. Не, не, не, да няма вече парии, да няма вече роби, да няма вече каторжници, да няма вече обречени! Аз искам всяко човешко качество да бъде символ на цивилизацията и покровител на прогреса; за ума аз искам свобода, за сърцето — равенство, за душата — братство. Не! Да няма вече ярем! Човекът не е създаден да влачи вериги, но да разперва криле. Да няма вече човек-влечуго. Аз искам ларвата да се превърне в пеперуда; аз искам земният червей да се превърне в живо цвете и да излети. Аз искам…
Той се спря. Очите му заблестяха.
Устните му мърдаха. Той престана да говори.
Вратата беше оставена отворена. Някакъв шум проникваше в карцера. Чуваха се неясни звуци на тръба, навярно свиреха утринна заря; после удари от приклади в земята, сменяха караула; после, съвсем близо до кулата, доколкото можеше да се предположи в тъмнината, някакво движение, подобно на разместване на дъски и на греди, примесено на интервали с тъпи трясъци, които приличаха на удари с чук.
Симурден слушаше пребледнял. Говен не чуваше.
Той все повече потъваше в мечтата си. Сякаш бе престанал да диша, толкова се беше съсредоточил в това, което мислено си представяше. Разтърсваше го сладостен трепет. Увеличаваше се светлината на зората, която блестеше в зениците му.
Така измина известно време. Симурден го попита:
— За какво мислиш?
— За бъдещето — каза Говен.
И продължи да съзерцава. Симурден стана от сламената постеля, върху която седяха и двамата. Говен нищо не забеляза. Не изпускайки от погледа си замисления млад мъж, Симурден бавно отиде заднешком до вратата и излезе. Карцерът се затвори.
VI
В това време слънцето изгрява
Зората не закъсня да се появи на хоризонта.
Едновременно с деня нещо странно, неподвижно, озадачаващо, непознато и на птиците в небето, се показа върху платото на Тург, над гората Фужер.
Това нещо бе поставено там през нощта. Можеше да се каже, че е издигнато, а не изградено. Отдалече то се очертаваше на хоризонта като силует, направен от сурови и прави линии, наподобяващи еврейска буква или египетски йероглиф, които са били част от азбуката на загадъчната древност.
Още от пръв поглед това нещо пораждаше мисълта, че е излишно. То стърчеше там сред цъфналите бурени. Човек се питаше за какво ли може да служи. Но после го побиваха тръпки. Беше някакъв вид скеле, което имаше за основа четири стълба. В единия край на скелето, върху две високи, отвесни и прави греди, свързани на върха с дебела летва, се издигаше и висеше един триъгълник, който изглеждаше черен на фона на лазурната утрин. На другия край на скелето имаше стълба. Между двете отвесни греди, долу, под триъгълника, се очертаваше някаква плоскост от две подвижни части, в които при прилепването им една към друга се образуваше кръгла дупка с размер колкото човешки врат. Горната част на тази плоскост се плъзгаше в един жлеб, така че можеше да се издига и сваля. В момента двете части, които при съединяването си образуваха нашийника, бяха раздалечени. В подножието на двете високи греди, на върха на които бе закрепен триъгълникът, се виждаше една въртяща се върху ос дъска, подобна на люлка. До тази дъска имаше дълга кошница, а между двете високи греди в предния край на скелето — квадратна кошница. Всичко бе боядисано в червено. Цялата конструкция беше дървена, с изключение на триъгълника, който бе железен. Чувствуваше се, че е построена от хора, толкова бе грозна, жалка и нищожна; толкова беше страхотна, че можеше да се допусне, че е докарана тук от зли гении.