Тази уродлива конструкция беше гилотината.
Срещу нея, на няколко крачки в дола, се издигаше друго чудовище — Тург. Каменно чудовище, лика-прилика на дървеното чудовище. И нека кажем, че когато човек пипне дървото и камъка, дървото и камъкът вече престават да бъдат дърво и камък, а добиват нещо човешко. Зданието е някаква догма, машината е някаква идея.
Тург беше онази фатална резултанта на миналото, която в Париж се наричаше Бастилия, в Англия — Лондонска кула, в Германия — Шпилберг, в Испания — Ескориал, в Москва — Кремъл, в Рим — замък Свети Ангел.
В Тург бяха кондензирани петнадесет века, средновековието, васалността, крепостничеството, феодализмът, а в гилотината — една година, деветдесет и трета; и тия дванадесет месеца тежаха колкото ония петнадесет века.
Тург беше монархията; гилотината беше революцията.
Трагична съпоставка.
От едната страна дългът, от другата страна разплатата. От едната страна безизходното готическо усложнение — крепостният и сеньорът, робът и господарят, простолюдието и аристокрацията, разнообразният кодекс, подразделен в обичаи, съюзените съдия и свещеник, многобройните обвързвания, фискът, данъкът върху солта, крепостническата зависимост, поголовните данъци, изключенията, прерогативите, предразсъдъците, фанатизмът, кралската привилегия за банкрут, скиптърът, тронът, прищевките, божественото право; от другата страна съвсем простото нещо — ножът на гилотината.
От едната страна възелът; от другата страна секирата.
Дълго време Тург е била сама в тази пустиня. Тя е била тук с нейните бойници, от които се е изливало кипящо масло, гореща смола и разтопено олово, с нейните подземни тъмници, покрити с кости, с нейната стая за разчекване, с огромната трагедия, с която е била изпълнена; тя е извисявала злокобната си снага над тази гора, в своя мрак е приютявала петнадесет века на диво спокойствие, в този край е била единствената сила, единствената всяваща уважение власт, единственото страшилище; тя е царувала; никой не е съперничел на нейното варварство; и изведнъж тя вижда пред нея и срещу нея да се издига нещо, нещо повече от нещо, нещо също така зловещо като нея — гилотината.
Понякога камъкът като че ли има странни очи. Статуята наблюдава, кулата дебне, фасадата съзерцава. Тург като че ли разглеждаше гилотината.
Като че ли тя се питаше.
Какво е това?
Струваше й се, че това бе изникнало от земята.
И това наистина бе изникнало.
От проклетата земя бе поникнало зловещото дърво. От тази земя, напоена с толкова пот, с толкова сълзи, с толкова кръв, от тази земя, в която бяха изкопани толкова ровове, толкова гробове, толкова пещери, толкова капани, от тази земя, в която бяха изгнили всевъзможни мъртъвци, избити от всички типове тирани, от тази земя, която закриваше толкова бездни и в която бяха заровени толкова злодеяния — страшни семена, от тази дълбока земя изникнала в точно определения ден тази непозната, тази отмъстителна, тази жестока машина-мечоносец и деветдесет и трета годила беше казала на стария свят:
— Ето ме.
И гилотината имаше право да каже на кулата:
— Аз съм твоя дъщеря.
И в същото време кулата се чувствуваше убита от нея, защото тия фатални неща имат свой потаен живот.
Пред страшното видение Тург изглеждаше някак си смутена. Би могло да се каже, че е уплашена. Чудовищната гранитна грамада беше величествена и гнусна, но тази дървения със своя триъгълник беше още по-гнусна. Бившето всемогъщество изпитваше ужас пред новото всемогъщество. Престъпното минало разглеждаше настоящето правосъдие. Някогашното насилие се сравняваше със сегашното насилие; древната крепост, древният затвор, древният сеньорски дом, в който са крещели подложените на разчекване затворници, сградата за война и убийства, вече непригодна за живеене и за водене на сражения, осквернена, разрушена, развенчана, превърната в куп камъни, равностоен на куп пепел, отвратителна, величествена и мъртва, цялата изпълнена с ужаса на страшните векове, гледаше как настъпва страшното ново време. Вчерашният ден трепереше пред Днешния ден, старата жестокост наблюдаваше и се прекланяше пред новото страшилище, това, което беше вече нищожество, гледаше с мрачни очи това, което беше ужасът, фантомът гледаше призрака.
Природата е безмилостна; тя не желае да прибере своите цветя, своята музика, своите благоухания и своите светли лъчи пред отвратителните човешки дела; тя смазва човека с контраста между божествената красота и социалната грозота; тя не го пощадява, показва му крилете на пеперудата и песните на птиците; и трябва в разгара на престъплението, в разгара на отмъщението, в разгара на варварството той да почувствува погледа на тия свети неща; той не може да избегне огромното порицание на всемирната доброта и неумолимото спокойствие на небесната синевина. Безобразието на човешките закони трябва да се покаже съвсем разголено сред ослепителната вечна красота. Човекът разбива и смазва, човекът унищожава, човекът убива; но лятото си остава лято, лилията си остава лилия, звездата си остава звезда.