Никога досега ясното небе на изгряващия ден не е било по-очарователно. Топъл вятър клатеше бурените, изпаренията бавно оросяваха клонаците; гората Фужер, цялата изпълнена с диханието на изворите като огромна кадилница с благовония, димеше при развиделяването; синевината на небето, белотата на облаците, кристалната прозрачност на водите, зеленината с цялата си хармонична гама от аквамарина до изумруда, братски преплетените дървета, килимите от трева, големите поляни — всичко плуваше в онази чистота, която природата вечно предлага на човека. Сред всичко това се издигаше страшното човешко безсрамие; сред всичко това се виждаха крепостта и ешафодът, войната и наказанието, двата образа — на кръвожадните векове и на окървавената минута; кукумявката от миналото и прилепът от здрача на бъдещето. Пред разцъфтялата, благоухаеща, любвеобилна и очарователна природа блестящото небе заливаше Тург и гилотината с изгрева и сякаш казваше на хората: вижте какво правя аз и какво правите вие.
Такива са забележителните неща, които слънцето прави със светлината си.
Това зрелище имаше зрители.
Четирите хиляди души от малката експедиционна армия бяха строени в боен ред на платото. Те обкръжаваха от три страни гилотината, така че образуваха около нея геометрическа фигура във форма на Е; оръдейната батарея, поставена в средата на най-голямата линия, беше оста на това Е. Червената машина изглеждаше като затворена в тия три бойни линии, наподобяващи стена от войници, на която двата края бяха извити и достигаха до стръмния склон на платото; четвъртата страна, отворената страна, беше самият дол и гледаше към Тург.
По този начин се очертаваше дълъг правоъгълник с ешафода по средата. Колкото повече слънцето се издигаше над хоризонта, толкова повече намаляваше сянката, която гилотината хвърляше върху тревата.
Артилеристите стояха до своите оръдия със запалени фитили.
Тънък синкав дим се издигаше от дола; догаряше опожареният мост.
Димът леко засенчваше, но не закриваше Тург и нейната висока тераса се издигаше над хоризонта. Само долът разделяше тази тераса и гилотината. Хората от терасата и около гилотината можеха да разговарят.
На терасата на кулата бяха поставили масата на трибунала и стола, над който се издигаха трицветните знамена. Денят изгряваше зад Тург и очертаваше черната грамада на крепостта, а на върха й фигурата на един човек, седнал неподвижен и със скръстени ръце на стола със снопа знамена.
Този човек беше Симурден. Както вчера, той беше в костюма си на граждански делегат, с шапка с трицветна кокарда, със сабя на кръста и пистолети в пояса.
Той мълчеше. Всички мълчаха. Войниците държаха пушките при нозе и стояха с наведени очи. Те се допираха един друг с лакти, но не си говореха. Смутени, те си мислеха за тази война, за многото сражения, за престрелките в шумаците, в които смело навлизаха, за тълпите разярени селяни, които бяха прогонили с устрема си, за превзетите крепости, за спечелените битки, за победите и сега им се струваше, че цялата тази слава се превръщаше в позор. Мрачното очакване свиваше сърцата на всички. Върху площадката на гилотината се виждаше как палачът снове напред-назад. Светлината на утрото се засилваше и величествено изпълваше небето.
Изведнъж се чу притъпеният шум, който издават покритите с креп барабани. Това погребално биене се приближи; редиците се отвориха, едно шествие влезе в карето и се отправи към ешафода.
Начело бяха черните барабани, после рота гренадири, обърнали надолу дулата на пушките си, после взвод жандарми с голи саби, после осъденият — Говен.
Говен вървеше свободно. Не бяха завързани нито краката, нито ръцете му. Беше в походна униформа и със сабята си.
Зад него вървеше друг взвод от жандарми.
Лицето на Говен беше запазило онази замечтана усмивка, която го беше озарила в момента, когато бе казал на Симурден: „Аз мисля за бъдещето.“ Нямаше нищо по-неизразимо и по-възвишено от тази усмивка, продължила толкова дълго.