На въстаналата Вандея е противопоставен лагерът на революцията: санкюлотите от батальона „Червеният калпак“, сражаващи се мъжествено с контрареволюцията в горите на Вандея, въстаналият народ на Париж, страдащ от глад и студ, но героично непоколебим. „Търпение. Правим революция“ — казва парижката беднота, наредена в безкрайни опашки пред продоволствените магазини. Войската на феодалната коалиция напредва към Париж, англичаните чакат само удобен момент, за да стоварят войски в Бретан. Но в народа няма никакво малодушие, той, „макар и мрачен, се радваше, че завинаги е премахнал троновете. Имаше голям наплив от доброволци, които предлагаха гърдите си. Всяка улица даваше цял батальон!“ — пише Юго в главата „Парижките улици в това време“.
Не разбирайки докрай буржоазния характер на революцията от 1789 година, същността на ония социално-политически противоречия, които са пораждали ожесточената борба между различните социални прослойки на „третото съсловие“, Юго е склонен да обясни тази борба с личната вражда, разделяща революционните вождове (оттук толкова тенденциозното изображение на срещата на Робеспиер, Марат и Дантон в кръчмата на улица „Паун“). Но великият романтик е имал усещането за мощта, величието и историческото значение на революцията. „Едновременно с укрепването на революцията този Конвент твореше цивилизацията. Пещ, но и наковалня. В този котел, в който кипеше терорът, ферментираше прогресът. В този хаос от сенки и в това бурно бягство на облаци излизаха огромни светли лъчи, успоредни с вечните закони. Лъчи, останали на хоризонта, винаги видими в небосвода на народите, които се казват — единият справедливост, другият търпимост, третият доброта, четвъртият разум, петият истина, следващият любов.“
Двата свята — на революцията и на контрареволюцията — са изобразени в романа в мощно контрастно противопоставяне. От едната страна — неумолимата наказваща гилотина, въплъщение на идеята за справедливо революционно възмездие. От другата страна — мрачната кула Тург, издигаща се самотно върху отвесна скала, олицетворение на вековете на феодалното робство, символ на жестокостта и насилието му. От едната страна — синът на революционния народ Симурден, бивш свещеник, загубил вяра в бога, но намерил нова вяра — родината, човечността, народа. От другата страна — аристократът маркиз дьо Лантенак, олицетворение на отиващото в миналото монархическо величие на Франция. И двамата са непоколебими в своята вяра, величествени и безпощадни в борбата за нея. И двамата имат един девиз: „Никаква милост, никаква пощада!“ И двамата безжалостно наказват не само враговете, но и своите, ако правят грешки. „Тези двама човека — пише Юго — си приличаха до известна степен. Бронзовата маска на гражданската война има две лица — едното лице е обърнато към миналото, другото лице е обърнато към бъдещето, но и двете лица са еднакво трагични. Лантенак бе първият от тия два образа, Симурден — вторият; само че горчивата усмивка на Лантенак беше мрачна, а по злобното чело на Симурден блестеше изгряваща светлина.“
Наред с тези две величествени фигури Юго рисува също така контрастни народни типове: добрият, жизнерадостен, беззаветно храбър сержант Радуб и войниците от батальона „Червеният калпак“ въплъщават революционния ентусиазъм, благородството и величието на републиканците; фанатизмът и зверската жестокост на вандейците Иманус, Халмало и др. ги правят истински чудовища, слепи изпълнители на волята на враговете на френския народ.
Цялото изображение на революционните събития в романа позволява да се направи изводът, че на принципния въпрос, който е стоял пред писателя в епохата на създаването на „Клетниците“ (кой е пътят за постигане на общочовешкото добро — пътят на революцията или пътят на личните благодеяния), Юго дава еднозначен отговор: истинската човечност и справедливост трябва да се търси не вън от революцията, а в самата нея.