На кого се сърдеха тия камбани?
Срещу кого тази тревога?
III
Ползата от едрия шрифт
Положително някой бе преследван.
Кой?
Този стоманен човек изтръпна.
Не можеше да бъде за него. Не бяха отгатнали пристигането му. Невъзможно беше да са успели да уведомят представителите на Конвента; той току-що бе слязъл на брега. Корветата сигурно бе потопена, без някой да се е спасил. А дори в корветата никой освен Боабертло и Лавийовил не знаеше името му.
Камбанариите продължаваха своята жестока игра. Той ги наблюдаваше и ги броеше машинално и мислите му, скачайки от едно предположение на друго, се колебаеха, като преминаваха от дълбоката безопасност към страшната неизвестност. Обаче въпреки всичко тази тревога можеше да се обясни по много начини и той накрай се успокояваше, като си повтаряше: „Най-сетне никой не знае за моето пристигане и никой не знае моето име“.
От известно време някакъв лек шум се носеше над него и зад него. Този шум приличаше на търкане от развято листо. Отначало той не му обърна внимание; после, тъй като шумът продължаваше, би могло да се каже упорствуваше, той се обърна. Наистина беше лист, но лист хартия. Вятърът отлепваше над главата му един широк афиш, сложен върху километричния камък. Този афиш бе поставен наскоро, защото беше още влажен; вятърът си играеше с него и го разлепваше.
Старецът се бе изкачил на дюната откъм противоположната страна и затова не бе видял афиша, когато стигна.
Той се покачи на бордюра, на който седеше, и постави ръка върху края на афиша, който вятърът повдигаше; небето светлееше, здрачът е продължителен през юни; в основата на дюната бе тъмно, но горе на върха бе светло; една част от афиша бе напечатана с големи букви, така че при тази светлина можеше да се чете. Той прочете следното:
„Ние, Пийор от Марна, представител на народа при Шербурската крайбрежна армия, заповядваме: бившият маркиз дьо Лантенак, виконт дьо Фонтене, нарекъл се бретонски принц, слязъл тайно на брега край Гранвил, е поставен вън от закона. За главата му е определена награда. На този, който го предаде жив или мъртъв, ще бъде заплатена сумата от шестдесет хиляди ливри. Тази сума няма да се изплати в банкноти, а в злато. Един батальон от Шербурската крайбрежна армия ще бъде веднага изпратен да посрещне и открие бившия маркиз дьо Лантенак. Общините са задължени да оказват подкрепа. Издадено в общината на Гранвил на 2 юни 1793 година. Подписал:
Под това име имаше друг един подпис, който беше напечатан с много по-дребен шрифт и затова не можеше да се прочете поради слабата светлина.
Старецът нахлупи шапката си до очите, загърна се с морската си пелерина чак до брадата и бързо се спусна надолу по дюната. Очевидно беше, че е излишно да се бави на този осветен връх.
Може би дълго време бе стоял там; горната част на дюната беше единствената точка на пейзажа, която още оставаше видима.
Стигнал долу в тъмнината, той тръгна бавно.
Насочи се по посока на пътя, който си бе начертал, към чифлика, навярно считаше, че там е по-безопасно.
Навсякъде беше безлюдно. Беше часът, когато нямаше минувачи.
Зад един храст той се спря, свали пелерината си, обърна жакета си откъм косматата страна, после отново върза на врата си пелерината, която беше дрипа, завързана с въже, и пак тръгна по пътя.
Беше светло от луната.
Стигна до един кръстопът, където се издигаше стар каменен кръст. Върху фундамента на кръста имаше бял квадратен лист, подобен на афиша, който току-що бе прочел. Приближи се до него.
— Къде отивате? — попита един глас.
Той се обърна.
В храстите на плета имаше човек, висок на ръст като него, стар като него, като него с бели коси и още по-дрипав от самия него. Почти негово подобие.
Този човек се подпираше на дълга тояга.
Човекът продължи:
— Питам ви къде отивате.
— Най-напред къде се намирам? — каза той спокойно, почти високомерно.
Човекът отвърна:
— Намирате се в сеньорията Танис и аз съм просякът, а вие сте сеньорът.
— Аз?
— Да, вие, господин маркиз дьо Лантенак.
IV
Просякът
Маркиз дьо Лантенак, отсега нататък ще го наричаме с неговото име, отвърна важно:
— Така. Предайте ме.