Трагична загадка стоеше пред него. Той тръгна натам, без да бърза, с втренчен поглед. Напредваше към развалината бавно, като сянка; чувствуваше се като привидение в този гроб.
Стигна дотам, където бе портата на чифлика, и погледна в двора, който сега вече не беше ограден със стени и се сливаше с махалата около него.
Това, което бе видял преди малко, беше нищо. Не беше още видял ужасното, страшното сега се разкри пред него.
По средата на двора имаше някаква черна грамада, осветена слабо от едната страна от пламъците, а от другата от луната; грамадата беше куп хора; тия хора бяха мъртви.
Около този куп имаше голяма локва, която леко димеше; пожарът се отразяваше в тази локва, но тя нямаше нужда от огъня, за да бъде червена; локвата беше от кръв.
Телмарш се приближи. Той започна да разглежда едно по едно тия проснати тела; бяха само трупове.
Луната светеше, пожарът също.
Тия трупове бяха на войници. Всички бяха боси; бяха им взели обущата; бяха им взели също и оръжието; бяха още облечени в своите сини униформи; тук-таме сред купчинките от крайници и глави се забелязваха продупчени калпаци с трицветни кокарди. Бяха републиканци. Бяха тия парижани, които до снощи бяха тук живи, разквартирувани в чифлика Ерб-ан-Пел. Тия хора са били жестоко избити, това личеше от симетрично наредените трупове; унищожени са били на място, и то грижливо. Всички бяха мъртви. Никакво хъркане не се чуваше от купчинката.
Телмарш направи преглед на труповете, без да пропусне нито един; всички бяха пронизани от куршуми.
Тия, които ги бяха застреляли, навярно са бързали да отидат другаде и затова не са имали време да ги заровят.
Когато се канеше да си върви, погледът му попадна на една ниска стена в двора, през един от ъглите на която се подаваха четири крака.
Тия крака имаха обуща; бяха по-малки от другите; Телмарш се приближи. Бяха женски крака.
Две жени бяха проснати една до друга зад стената, също застреляни.
Телмарш се наведе над тях. Едната от тия жени имаше някаква униформа; до нея стоеше един бидон, счупен и празен; беше лавкаджийка. Имаше четири куршума в главата. Беше мъртва.
Телмарш разгледа другата. Тя беше селянка. Лежеше смъртно бледа и с разтворена уста. Очите й бяха затворени. По главата й нямаше никаква рана. Дрехите й, превърнати навярно от дълго носене в дрипи, се бяха разтворили при падането и почти разголили бюста й. Телмарш успя да отметне дрипите и откри на едно от раменете й кръгла рана, причинена от куршум; ключицата беше счупена. Той погледна посинялата гръд.
— Майка и кърмачка — прошепна.
Пипна я. Тя не беше студена.
Нямаше друга рана освен на рамото и счупената ключица.
Той постави ръка върху сърцето й и почувствува слабо туптене. Тя не беше мъртва.
Телмарш се изправи и извика със страшен глас:
— Има ли тук някой?
— Ти ли си, Просяк? — отвърна един толкова тих глас, че едва се чу.
И в същото време една глава излезе от дупка в развалините.
После едно друго лице се появи в друга къщурка.
Бяха двама селяни, успели да се укрият; единствените останали живи.
Познатият им глас на Просяка ги бе успокоил и накарал да излязат от скривалището, в което се бяха подслонили.
Те се приближиха до Телмарш, все още много разтреперани.
Телмарш бе успял да извика, но сега не можеше да говори; така се случва при дълбоки преживявания.
Той им показа с пръст простряната в краката му жена.
— Жива ли е още? — каза един от селяните.
Телмарш кимна утвърдително с глава.
— А другата жена жива ли е? — попита другият селянин.
Телмарш със знак каза не.
Селянинът, който пръв се бе показал, подзе:
— Всички други са мъртви, нали? Аз видях това, което стана. Бях в избата си. Колко много трябва да благодаря на бога в тия моменти, че нямам семейство! Къщата ми гореше. Господи Исусе! Убиха всички. Тази жена имаше три деца. Три деца, съвсем малки! Децата викаха: „Майко!“ Майката викаше: „Децата ми!“ Убиха майката и отведоха децата. Аз видях това, боже мой, боже мой, боже мой! Тия, които избиха всичко тук, си отидоха. Бяха доволни. Отведоха малките, а убиха майката. Но тя не е мъртва, нали не е мъртва? Кажи, Просяк, вярваш ли, че ще можеш да я спасиш? Искаш ли да ти помогнем, като я отнесем в твоята землянка?
Телмарш направи знак, че иска.
Гората опираше до чифлика. Те бързо направиха носилка и я постлаха с листа и папрат. Поставиха върху носилката все още неподвижната жена и тръгнаха през гъсталака; двамата селяни носеха носилката — единият при главата, другият при краката. Телмарш придържаше ръката на жената и опипваше пулса.