Той стигна така до деветдесет и трета година.
Деветдесет и трета година е войната на Европа срещу Франция и на Франция срещу Париж. А какво е революцията? Това е победата на Франция над Европа и победата на Париж над Франция. И оттам неизмеримостта на тази ужасна минута, деветдесет и трета година, много по-велика от всичко друго на века.
Нищо по-трагично, Европа напада Франция и Франция напада Париж. Драма, която съчетава ръста на епохата.
Деветдесет и трета година е година, наситена с напрежение. Настъпи буря, яростна и величествена. Симурден се чувствуваше добре. Тази обезумяла, дива и пищна среда подхождаше на неговия размах. Този човек, като морския орел, имаше дълбоко вътрешно спокойствие и влечение към външните опасности. Някои крилати, свирепи и спокойни същества са създадени за силните ветрове. Съществуват такива души, които обичат бурята.
Той изпитваше състрадание само към клетниците. Пред някое страдание, което ужасява, той проявяваше изключителна самопожертвувателност. От нищо не се отвращаваше. С това се отличаваше неговата доброта. Той беше страшно и божествено всеотдаен. Търсеше рани, за да ги целува. Най-трудно се извършват добри дела, които предизвикват отвращение; той предпочиташе именно такива. Веднъж в болницата „Дом господен“ един човек беше на умиране, задушавайки се от зловонен, опасен, заразителен може би тумор в гърлото, от който трябваше незабавно да се изстиска гнойта. Симурден беше там; той долепи устните си до тумора, започна да го смуче, плюеше, когато устата му се напълнеше, изчисти абсцеса и спаси човека. Тъй като по това време още носеше свещеническите си дрехи, някой му каза: „Ако бяхте направили това на краля, бихте станали епископ“. „Това няма да направя на краля“ — отвърна Симурден. Постъпката и отговорът го направиха популярен в бедните квартали на Париж.
Ето защо той правеше това, което искаше, с тия, които страдат, които плачат и които са застрашени. По време на гневните избухвания срещу спекулантите, които често се превръщаха в изстъпления, Симурден бе именно този, които на пристанището Сен-Никола с една дума попречи да бъде разграбен кораб, натоварен със сапун, а на бариерата Сен-Лазар разпръсна разярените тълпи, които спираха колите.
Той бе този, който два дни след 10 август поведе народа да събори статуите на кралете. Падайки, те убиваха; на площад „Вандом“ една жена, Рен Виолет, бе смазана от Луи XIV, на чиято шия бе вързала въже, което дърпаше. Тази статуя на Луи XIV бе стърчала сто години; била издигната на 12 август 1692 година, а бе съборена на 12 август 1792 година. На площад „Конкорд“ някой си Генгерло, нарекъл хулигани рушителите, бе убит върху пиедестала на статуята на Луи XV. Статуята бе разбита на парчета. По-късно от нея изляха дребни монети. Само една ръка остана — беше дясната ръка, която Луи XV протягаше напред с жест на римски император. По искане на Симурден и със съгласието на народа една делегация поднесе тази ръка на Латюд — на човека, който тридесет и седем години бе погребан в Бастилията. Можеше ли някой да каже на Латюд, когато с халка на шия и с верига на кръста гниеше жив в затвора по заповед на този крал, чиято статуя се извисяваше над Париж, че този затвор ще падне, че тази статуя ще падне, че той ще излезе от гроба, в който ще влезе монархията, че той, затворникът, ще стане господар на тази бронзова ръка, която бе подписала заповедта за неговото задържане, и че от този владетел от кал ще остане само тази бронзова ръка?