Това беше засадата.
— Какво правите вие тук? — извика лавкаджийката.
Жената вдигна глава.
Лавкаджийката добави ядосано:
— Луда ли сте, че сте тук!
И додаде:
— Още малко и щяхте да бъдете убита!
И като се обърна към войниците, лавкаджийката каза:
— Жена е!
— Дявол да я вземе, ние сами виждаме! — каза един гренадир.
Лавкаджийката продължи:
— Да дойдеш в гората, за да те убият! Как ви е хрумнало да правите такива глупости!
Изумена, изплашена, вдървена, жената гледаше около себе си като в сън тия пушки, тия саби, тия щикове, тия свирепи лица.
Двете деца се събудиха и извикаха.
— Гладен съм — каза едното.
— Страх ме е — каза другото.
Малкото продължаваше да суче.
Лавкаджийката се обърна към него.
— Ти имаш право — каза му тя.
Майката бе онемяла от ужас.
Сержантът й извика:
— Не се страхувайте, ние сме от батальона „Червеният калпак“.
Жената потрепери от главата до краката. Тя погледна сержанта — едно сурово лице, от което се виждаха само веждите, мустаците и два въглена, които бяха двете очи.
— От бившия батальон „Червеният кръст“ — добави лавкаджийката.
А сержантът продължи:
— Коя си ти, госпожо?
Жената го разглеждаше ужасена. Тя бе слаба, млада, бледа, облечена в дрипи; имаше голяма качулка като бретонските селянки и вълнено наметало, завързано на врата й с канап. С женско безразличие бе оставила гърдата си гола. Краката й, без чорапи и обувки, кървяха.
— Тя е бедна жена — каза сержантът.
А лавкаджийката подзе с войнишкия си глас, който все пак беше женствен и нежен:
— Как се казвате?
Жената прошепна, заеквайки, почти неразбрано:
— Мишел Флешар.
В това време лавкаджийката започна с голямата си ръка да гали главичката на сукалчето.
— На колко години е това детенце? — попита тя.
Майката не разбра. Лавкаджийката настоя:
— Питам ви за годините му.
— О! — каза майката. — Осемнадесет месеца.
— Голямо е — каза лавкаджийката. — Не трябва вече да суче. Отбийте го. Ние ще му дадем чорба.
Майката започна да се успокоява. Двете деца, разсънили се, бяха повече любопитни, отколкото изплашени. Възхищаваха се от перата по войнишките калпаци.
— Ох! — каза майката. — Те са много гладни.
После добави:
— Нямам вече мляко.
— Ще им дадем да ядат — извика сержантът, — а и на тебе. Но не е само това. Какви са твоите политически убеждения?
Жената погледна сержанта и не отговори.
— Чу ли въпроса ми?
Тя измънка:
— Дадоха ме съвсем млада в манастир, но аз се омъжих, не съм калугерка. Сестрите ме научиха да говоря френски. Подпалиха селото ни. Ние побягнахме така бързо, че нямах време да си сложа обуща.
— Питам те какви са политическите ти убеждения?
— Не зная.
Сержантът продължи:
— Защото има шпиони. Разстрелваме ние шпионите. Хайде. Говори. Нали не си циганка? Кое ти е родното място?
Тя продължи да го гледа, сякаш не разбираше. Сержантът повтори:
— Кое ти е родното място?
— Не зная — каза тя.
— Как! Нима не знаеш кое ти е родното място?
— О, родният ми край. Зная.
— Е добре, кой е родният ти край?
Жената отвърна:
— Чифликът на Сискоаняр, в енорията Азе.
Сега пък сержантът се смая. Стоя замислен един миг, после подзе:
— Какво каза?
— Сискоаняр.
— Това не е родина.
— Това е моето родно място.
И жената, след като размисли малко, добави:
— Разбирам, господине. Вие сте от Франция, аз съм от Бретан.
— Та какво?
— Не е една и съща страна.
— Ами това е една и съща родина! — извика сержантът.
Жената само повтори:
— Аз съм от Сискоаняр.
— Нека си от Сискоаняр! — подзе сержантът. — И семейството ти ли е оттам?
— Да.
— Какво работи?
— Цялото умря. Нямам вече никого.
Сержантът, който беше голям бърборко, продължи разпита:
— Всички имат родители, дявол да го вземе, или пък са имали! Коя си ти? Говори!
Жената слушаше смаяна — тия думи „имат или пък са имали“ й бяха непонятни, приличаха повече на вик на диво животно, отколкото на човешка реч.