Нека още добавим, че единият от двамата, наречен „жестокият“, беше в същото време най-сърдечният човек; той превързваше ранените, грижеше се за болните, прекарваше дни и нощи в лазаретите и болниците, съжаляваше босоногите деца, не притежаваше нищо, защото всичко раздаваше на бедните. Участвуваше в боевете; вървеше начело на колоната и в най-големия разгар на сражението, въоръжен, защото имаше на пояса си една сабя и два пистолета, но всъщност не беше въоръжен, защото не бяха го виждали да вади сабята си и да хваща пистолетите си. Той смело посрещаше ударите и с нищо не им отвръщаше. Говореха, че бил свещеник.
Единият от тия мъже беше Говен, другият беше Симурден.
Дружба свързваше двамата мъже, но ненавист имаше между двата принципа; сякаш една душа беше разсечена на две и поделена; Говен наистина беше получил едната половина от душата на Симурден, но добрата половина. Изглежда, че на Говен бе даден светлият лъч и че Симурден беше запазил за себе си така наречения черен лъч. Оттам и вътрешното разногласие. Глухата война между двамата не можеше да не избухне. Една сутрин битката започна.
Симурден каза на Говен:
— Какво е положението?
Говен отвърна:
— Вие го знаете така добре, както и аз. Разпръснах бандите на Лантенак. При него останаха малко хора. Сега е притиснат в гората Фужер. След осем дни ще бъде обкръжен.
— А след петнадесет дни?
— Ще бъде заловен.
— А после?
— Нали сте чели моя афиш?
— Да. И какво?
— Ще бъде разстрелян.
— Отново милосърдие. Той трябва да бъде гилотиниран.
— Аз — каза Говен — съм за военната смърт.
— А пък аз — възрази Симурден — съм за революционната смърт.
Той погледна Говен в лицето и каза:
— Защо си заповядал да бъдат освободени калугерките от манастира Сен-Марк-льо-Блан?
— Аз не воювам с жени — отвърна Говен.
— Тия жени мразят народа. А жена, която мрази, струва колкото десет мъже. Защо не си се съгласил да бъде изправено пред революционния трибунал цялото това стадо от стари, фанатизирани свещеници, заловени в Лувинье?
— Аз не воювам срещу старци.
— Старият свещеник е много по-лош от младия. Бунтът е много по-опасен, когато го благославят бели коси. Хората вярват на бръчките. Излишно е фалшивото милосърдие, Говен. Кралеубийците са освободителите. Не изпускай из очи кулата Тампл.
— Кулата Тампл! Ще накарам престолонаследника да излезе оттам. Аз не воювам срещу деца.
Погледът на Симурден стана строг.
— Говен, знай, че трябва да се воюва срещу жена, щом като тя се казва Мари-Антоанет, и срещу старец, когато се казва папа Пий VI, и срещу дете, когато се казва Луи Капет.
— Учителю, аз не съм политическо лице.
— Старай се да не станеш опасно лице. Защото при атаката на пощенската станция Косе, когато бунтовникът Жан Третон, притиснат в безнадеждно положение, се спуснал сам със сабя в ръка срещу цялата ти колона, ти си извикал: „Отворете път. Оставете го да мине.“
— Защото не може да накараш хиляда и петстотин души да убият един човек.
— Защо в Кайетри д’Астиле, когато си видял, че войниците ще убият ранения вандеец Жозеф Безие, който пълзял по земята, ти си извикал: „Вървете напред! Аз ще се справя с него!“, а после си стрелял с пистолета си във въздуха?
— Защото не се убива паднал на земята човек.
— А не си бил прав. И двамата днес са главатари на банди; Жозеф Безие сега е Мустака, а Жан Третон — Сребърния крак. Спасявайки ги, ти си дал двама врагове на републиката.
— Всъщност аз исках да ги направя нейни приятели, а не врагове.
— Защо след победата над Ландеан не си заповядал да разстрелят тристате пленени селяни?
— Защото, след като Боншан помилва пленените републиканци, аз поисках да се заговори, че и републиката проявява милост към пленените роялисти.