Усмивката изчезва от лицето й, когато Джордин сяда отново върху матрака срещу мен. Накланя се напред и ме гледа с искрена загриженост.
— Не искам да се бъркам в живота ти. Но обичам брат ти и веднага щом договорът ми за наем изтече, ние ще заживеем заедно. Така че ще го кажа само веднъж. Слушаш ли ме?
Кимвам.
— От раждането ни е дадено само едно тяло и една душа. И те са единствените, които ще получим, така че от нас зависи да се грижим за тях. Никак не ми е приятно да ти го казвам, Бен, но в момента ти си в най-лошата форма, която изобщо може да съществува. Ти си депресиран. Постоянно си потиснат. Ти си само на осемнайсет и аз дори не проумявам откъде се снабдяваш с алкохол[5], но пиеш прекалено много. И колкото и братята ти да се опитват да ти помогнат, никой не може насила да те накара да поискаш да станеш по-добър човек. Само ти можеш да го направиш, Бен. Затова, ако в теб е останала все още някаква надежда, ти предлагам да я изровиш от глъбините на душата си, защото ако не я намериш, никога няма да станеш по-добър, отколкото си сега. И ще повлечеш към дъното и братята си, защото те много те бичат.
Тя се взира в мен достатъчно дълго, за да осъзная думите й. Звучи като майка и тази мисъл ми действа като удар по главата.
Изправям се.
— Свърши ли? Защото сега бих искал да намеря колата си.
Джордин разочаровано въздъхва и това ме кара да се почувствам зле, но не желая тя да забележи, че в този момент мога да мисля единствено за майка си и за това какво би си помислила, ако ме види в днешното състояние.
След няколко есемеса до приятели откривам къде е колата ми. Когато Джордин ме закарва до мястото, аз се замислям дали да й се извиня. Слизам от нейната кола и застивам до полуотворената врата, чудейки се какво да й кажа. Накрая се накланям и я поглеждам.
— Извини ме за поведението отпреди малко. Оценявам, че ми помогна миналата нощ и благодаря, че ме докара дотук. — Затварям вратата, но тя ме извиква и слиза от колата. Поглежда ме над капака.
— Снощи… когато се обади… Ти постоянно повтаряше нещо за днешната дата и… не желая да любопитствам. Но знам, че това е годишнината, свързана със смъртта на майка ти. Мисля, че може би ще се почувстваш по-добре, ако отидеш да я видиш. — Свежда поглед и потропва с пръсти по капака на колата. — Помисли за това, става ли?
Взирам се за секунда в нея, сетне бързо кимвам, преди да се кача в моята кола.
Знам, че са изминали две години. Не е нужно да ми се напомня. Всеки ден, когато се събуждам и поемам първата глътка въздух, си спомням за онзи ден.
Стискам волана, изпълнен с нерешителност дали да изляза от колата. Чувствам се достатъчно зле, че изобщо съм на гробището. Никога досега не съм идвал на гроба й. Не изпитвам необходимостта да го правя, защото не вярвам, че тя наистина е тук. Понякога разговарям с мама. Разбира се, това е монолог, но аз въпреки това й говоря. Не смятам, че трябва да се взирам в надгробния й паметник, за да го правя.
Тогава защо съм тук?
Може би съм се надявал, че това ще ми помогне. Но истината е, че аз се примирих със смъртта на мама. Разбирам защо го е направила. И знам, че ако не бе решила да отнеме собствения си живот, ракът много скоро щеше да го стори вместо нея. Но изглежда всички в семейството ми смятат, че не мога да продължа напред. Че тя ми липсва толкова много, че това се отразява върху живота ми.
Тя действително ми липсва, но аз го преживях. Ала не мога да преживея онова, което направих през онази нощ.
Послушах Кайл, когато той ми каза никога повече да не споменавам Фалън или баща й. Не съм ги търсил в интернет. Не минавам с колата покрай домовете, в които живеят сега. По дяволите, аз дори не знам къде живеят. И не възнамерявам да узнавам. Кайл беше прав, че трябва да стоя по-далеч от тях. Пожарът бе обявен за нещастен случай и последното, от което се нуждая, е да събудя у някого подозрения за онази нощ.
Но все още мисля всеки ден за онова момиче. Тя изгуби кариерата си заради мен. Страхотна кариера. Такава, за каквато повечето хора могат само да мечтаят. И стореното от мен през онази нощ ще я преследва до края на живота й.
Понякога се питам с какво се занимава тя сега. Няколко пъти исках да я открия — може би дори да я видя отблизо — просто, за да проверя колко силно е пострадала при пожара. Не знам защо. Мисля, че по някакъв начин това ще ми помогне да продължа напред, ако се уверя, че тя е добре. Но единственото, което ме спира да я намеря, е вероятността, че тя може да не е добре. Животът й може да е много по-лош, отколкото съм си представял и аз се страхувам какво ще стане с мен, ако наистина се окаже така.