Той върти очи.
— Е, разбира се, че не съм дошъл, Фалън. Не съм бил поканен.
Въздъхвам тежко.
— Ти си непоносим. Сега разбирам защо мама те е напуснала.
Той леко клати глава.
— Майка ти ме напусна, защото преспах с най-добрата й приятелка. Личността ми няма нищо общо с това.
Дори не знам какво да отвърна на това изявление. Този човек не е способен и на капчица разкаяние. Едновременно го ненавиждам и му завиждам. В известно отношение ми се иска повече да приличам на него и по-малко на мама. Той нехае за безбройните си недостатъци, докато моите са центърът на живота ми. Всяка сутрин се събуждам с тях и всяка нощ те не ми дават да заспя.
— За кого е сьомгата? — пита сервитьорът. Точно навреме.
Вдигам ръка и той оставя чинията пред мен. Вече изгубих апетит и безцелно ровичкам ориза с вилицата.
— Хей, една секунда! — Вдигам поглед към сервитьора, но той не говори на мен. Взира се напрегнато в баща ми. — Вие сте…
О, боже. Започва се.
Мъжът шляпва с длан по масата и аз се стряскам.
— Вие сте! Вие сте Донован О’Нийл! Вие играхте Макс Епкот!
Баща ми скромно свива рамене, но аз знам, че в него няма и капка скромност. Въпреки че последният сезон на сериала, в който той изигра ролята на Макс Епкот, беше преди десет години, той продължава да се изживява като голяма телевизионна звезда. А хората, които го разпознават, са причината за поведението му. Те се държат така, сякаш никога не са срещали истински актьор в живота си. Та това е Лос Анджелис, за бога! Тук всички са актьори!
Желанието да пробода нещо все още не ме е напуснало, затова пронизвам сьомгата с вилицата, но в този миг сервитьорът се намесва с молбата да ги снимам заедно.
Въздишка.
Неохотно се измъквам от сепарето. Сервитьорът ми подава телефона си за въжделената снимка, но аз вдигам ръка в знак на отказ и го заобикалям.
— Трябва да отида до тоалетната — смотолевям и се отдалечавам от сепарето. — Направете си селфи. Той обича селфита.
Забързвам към тоалетната, където най-после мога да си отдъхна от компанията на баща ми. Не знам защо изобщо го поканих да се срещнем днес. Може би защото се местя и един бог знае колко дълго няма да го видя, но дори това не е достатъчно извинение, за да се подложа на подобно изпитание.
Отварям вратата на първата кабинка. Заключвам, измъквам от диспенсъра едно покривало за еднократна употреба и го разстилам върху тоалетната седалка.
Веднъж четох статия за бактериите в обществените тоалетни. В нея се изтъкваше, че най-малко бактерии са били открити в първите кабинки на тоалетните. Хората ги избягват, тъй като предполагат, че са най-често използваните. Но не и аз. Аз винаги влизам в първата. По-рано не съм страдала от мизофобия[1], но след прекараните два месеца в болница, когато бях на шестнайсет, съм малко вманиачена на тема хигиена.
След като съм готова, почти цяла минута си мия ръцете. През цялото време гледам в тях, отказвайки да се погледна в огледалото. С всеки изминал ден ми е все по-лесно да избягвам отражението си, но въпреки това зървам лицето си, докато протягам ръка към хартиената кърпа. Независимо колко пъти съм се поглеждала в огледалото, все още не мога да свикна с това, което виждам.
Вдигам лявата си ръка и докосвам белезите, които се спускат по лявата половина на лицето, брадичката и шията. Те изчезват в яката на ризата, но под дрехите белезите продължават по цялата лява страна на торса до самата талия. Прокарвам пръсти по сбръчканите участъци кожа. Белези, които са постоянно напомняне, че онзи огън беше истински, а не само кошмарен сън, от който мога да се събудя, ако се ощипя по ръката.
Няколко месеца след пожара бях омотана с бинтове и не можех да докосвам по-голямата част от тялото си. Сега, когато изгарянията са заздравели и единствената следа са белезите, се улавям, че постоянно ги докосвам, нещо като натрапчив навик. На допир те приличат на разтеглено кадифе и би било нормално да съм отвратена от усещането, както и от вида им. Ала вместо това, на мен като че ли ми харесва какви са на допир. Винаги разсеяно прокарвам пръсти нагоре и надолу по шията и ръката, сякаш чета брайлова азбука върху кожата, докато не осъзнавам какво правя и не се спирам. Не би трябвало да ми харесва каквато и да е част от единственото нещо, разрушило живота ми, дори това да е просто усещането на кожата под пръстите ми.
Ала видът им е нещо съвсем друго. Сякаш всеки мой недостатък е изрисуван с розови оттенъци и е изложен на показ пред целия свят. Без значение колко се опитвам да ги скрия с косата и дрехите, те винаги са там. И винаги ще бъдат. Постоянно напомняне за нощта, унищожила най-хубавото в мен.
1
Страх от заразяване с болести, причинени от микроби, паразити, при което човек се старае да избягва контакт с околните предмети. — Б. пр.