А сега внучката им, последната физическа връзка помежду им, щеше да пристигне всеки момент с мъжа, който носеше титлата на любимия й съпруг.
Барбара се молеше този непознат мъж да заслужава и внучката й, и титлата. В напредналата си възраст тя не се боеше нито от хората, нито от Бог; обикновените ограничения вече не я безпокояха и тя не би се поколебала да елиминира всеки появил се проблем. Всъщност, ако нещо сполетеше Мариса, тя щеше да открие престъпниците и да ги изправи пред правосъдието — пред своето правосъдие.
Тя се пресегна за новия си бастун, изработен от фино резбован махагон. Колко мило от страна на Пърси да й го изпрати. Той бе способен ученик в леглото й, отзивчив и умен. Сега, макар и отдавна женен, той все пак бе намерил време да си спомни за нея с този малък знак за обичта си.
На вратата се почука силно и звукът я върна отново в настоящето.
— Влез — извика Барбара с глас, вече не толкова силен, колкото преди години.
Към нея пристъпи жена на неопределена възраст.
— Внучката ви е била забелязана не много далеч оттук, миледи — рече тя и изпитото й бледо лице се озари от усмивка.
— Отлично — отвърна Барбара и бавно стана от стола си. — Погрижете се вечерята да бъде сложена, когато пристигнат. Тази вечер ще се храним в големия салон. Не искам нищо да помрачава завръщането й. Тя няма да остане дълго при нас, тъй като копнее да види възстановения Фиц Хол. Хайде, подайте ми ръка по стълбите, Мод, искам да ги посрещна навън.
Преди да излезе от стаята, Барбара погледна още един път портрета и се усмихна. «Дългото очакване скоро ще свърши, любов моя, и аз отново ще бъда в прегръдките ти, този път завинаги. Нека само да видя нашата Мариса щастлива и вече мога да дойда при теб.»
Мариса пришпори коня през железните порти, на които бе изписано голямо «Д». Останалите я последваха. Чаткането на копитата по каменната настилка отекваше в стените на голямата къща.
Тя дръпна юздите и спря животното. Отново бе в любимия си гостоприемен Дорсет. Пред нея бе голямата къща — всяко поколение бе прибавяло по нещо към нея, тъй че тя се бе разпростряла нашироко. Дъбови дървета я обграждаха като часови на стража, винаги нащрек. Розовите храсти бяха разцъфнали и изпълваха градината с пъстрите си нюанси.
Мариса обичаше това място. То бе седалището на графовете Деран, земята — кърмилница, от която извличаха силата си. И все пак, колкото и да го обичаше, не му бе отдала сърцето си — душата й бе обвързана с Фиц Хол, имението, което бе поверила в ръцете на съпруга си.
Тя смушка коня и се насочи към къщата. Вдовстващата графиня стоеше на вратата. Светлината хвърляше сенки над имението, но поглеждайки към алеята, тя позна внучката си, възседнала огромен бял жребец. Зад нея на обикновен кон яздеше Де Уорт, а до него — някакъв друг мъж, с шапка, украсена с перо, яхнал близнака на коня на Мариса.
Тя ги гледаше и очите й се изпълниха с гордост, когато Мариса импулсивно скочи от коня си, без да дочака коняря да й помогне. Изоставяйки благоприличието, Мариса се затича по стълбите и само след няколко мига бе в прегръдките й.
Макар да не бе особено висока, Мариса се извисяваше с почти цяла глава над дребната си баба.
— Слава Богу, че си в безопасност, мила — въздъхна Барбара. — Нямаше да мога да понеса да загубя и теб.
— В такъв случай твоята благодарност, както и моята, трябва да бъде насочена към съпруга ми, grand-mere [1] — рече Мариса, — защото точно той избави мен, братовчедка ми Браяна и прислужницата ми от опасността.
Барбара целуна затоплените от слънцето страни на внучка си и все още острите й очи забелязаха белега на бузата й.
— Кой е направил това? — попита тя.
— Не се притеснявайте — отговори Мариса. — Този човек е мъртъв.
Барбара се усмихна, без да изпуска внучката си от прегръдките си.
— А сега — каза Мариса, гледайки как съпругът й слиза от коня, а братовчедка й и прислужницата — от каретата, — бих искала да поздравите новия си внук, моя съпруг.
Очите на Барбара се насочиха към мъжа, който подаваше юздите на коня си на коняря. Изглеждаше много красив. Но щом се обърна и се насочи към стълбите, тя видя цялото му лице. Зелените й очи се разшириха от удивление. Пред нея, свалил шапката си, за да й се поклони, стоеше мъж, в чието лице тя откриваше чистота и разрушение, красота и болка.
Барбара едва успя да сподави възклицанието си.
Какво бе направил Чарлз Стюарт!