Мърсър прибра пистолета в кобура, отвори вратата и излезе.
Франко му се усмихна, показвайки дупки между зъбите си. Изглеждаше шантаво — дребен, с прекалено голяма за тялото му глава. Беше от онези хора, които другите подценяват, докато не ги погледнат в очите. Никой не се сражава за ФАРК4 в колумбийската джунгла цели десет години и не оцелява, освен ако няма наистина сериозни умения.
Франко му каза, че мъжът чака сеньор Кайл в ситуационната стая. La Scala de Situatión. Така беше кръстил колибата, в която провеждаше срещите си. Беше нещо като шега, но никой друг не я схващаше.
Тръгнаха през лагера покрай група малки тръстикови колиби сред дърветата. Тук джунглата беше гъста и макар че слънцето печеше безмилостно в късния следобед, под дърветата беше полутъмно.
Кемп Тъмбстоун5. Всеки лагер трябва да си има име и Кайл Мърсър беше избрал това за този. Друга шега, предназначена единствено за него. „Не е ли малко страшно, сеньор?“ — любезно го беше попитал Франко, когато научи значението на думата. Мърсър му беше обяснил, че лагерът е кръстен на градче в американския щат Аризона, където се състояла прочута престрелка с бандити. Това като че ли удовлетвори Франко.
Стигнаха малка поляна, където един от местните палеше огън, а друг чистеше току-що уловена риба. Двамата погледнаха сеньор Кайл, но не казаха нищо. Никой не заговаряше сеньор Кайл, докато той не го заговори.
Мърсър погледна нагоре към синьото небе. От въздуха това място изглеждаше като всяко друго село. Беше си мислил дали да не сложи камуфлажна мрежа над поляната, но инфрачервените камери на дроновете и без това щяха да ги засекат. Също като в Афганистан. Няма къде да се скриеш, ако дроновете знаят къде да търсят. Мърсър обаче не смяташе, че знаят.
В далечината се чу стрелба. Хората му тренираха на стрелбището. Някои от тях бяха истински снайперисти. Други бяха толкова нескопосани, че можеха да си прострелят топките. Тренировките обаче помагаха.
Франко и Мърсър приближиха голямата колиба в другия край на поляната. В средата ѝ имаше бамбукова маса, заобиколена от дървени трупчета, служещи за столове. На едно от тях седеше мъж и пушеше цигара.
Мърсър отпрати Франко и влезе в колибата. Не седна, така че посетителят му се изправи с неохота.
Генерал Рикардо Гомес беше набит мъж на шейсет и няколко, с тъмна кожа и ситно къдрава прошарена коса. Във вените му течеше много африканска и туземска кръв, също като във вените на героя му Уго Чавес. И също като Чавес, той се гордееше с нея. За хора като него подобен външен вид и военна униформа с две големи звезди на пагоните само по себе си беше революционен акт. С тази разлика, че днес той не носеше униформата си, а беше по мокра от пот бяла риза и джинси. Никой, тръгнал към този лагер, не искаше да привлича внимание към себе си.
Гомес дръпна от цигарата си и изпусна струйка дим. Очите му бяха тъмнокафяви, с тежки клепачи, и бяха трудни за разчитане.
— Добър ден, другарю Кайл. — Английският му беше перфектен, макар и със силен акцент.
Другарю. Обръщение, което не му харесваше. Предпочиташе „сеньор Кайл“: не би искал обаче да го наричат „капитан Кайл“. Никога.
— Buenas tardes, генерале — отвърна Мърсър. Разбира се, използва военното му звание, но никога не би му отдал чест. Имаше чувството, че това тормози генерал Гомес, но не му пукаше.
— Имам нещо за вас. От СЕБИН. — Генералът извади плик от джоба на джинсите си и го метна на масата.
Мърсър взе плика и извади дълъг разпечатан списък с имена, места и занимания. „Мануел Гутиерес, Каракас, студентски активист. Томас Паласиос, Маракайбо, журналист. Алберто Фернандес, Сиудад Боливар, подполковник, Национална гвардия“. Към всяко име имаше и адрес.
— Какво е това? — попита Мърсър, макар че знаеше отговора.
Гомес го погледна с тесните си неразгадаеми очи.
— Списък на хора, които трябва да умрат.
Мърсър хвърли списъка на масата.
— Много от тях са цивилни. Не съм ви нужен за тази гадост.
— Някои не са цивилни. И което е по-важно, всички работят с вашето правителство.
— Не е мое правителство.
— Si. Вие сте човек без страна.
Мърсър впери поглед в Гомес. Стори му се, че долавя намек за сарказъм в тона и изражението му, но не можеше да е сигурен.
Знаеше, че Гомес навремето е бил обучаван от американската армия, което беше единствената причина Мърсър да се съгласи да работи с него. По един странен начин двамата говореха на общ език и бяха носили една и съща униформа. Мърсър нямаше представа защо Гомес е развил враждебност към Щатите — може би американските му инструктори му се бяха подигравали или беше получавал диария от кльопачката в столовата — но сега генералът беше убеден антиамерикански чавист, отдаден на унищожаването на последните останки от протести и демокрация във Венецуела. Целта на Кайл Мърсър беше по-сложна, по-лична и почти лишена от идеология. Но, както често се случва в живота и по време на война, понякога се съюзяваш с хора, чиито мотиви са различни от твоите, но целите им са същите. Работи, докато не престане.