— Същият.
— Много е умен.
— Това е идеята, Малой — каза Стенли и махна на бармана за по още едно.
— Но работата е, нали ме разбираш, че има само едно нещо, което наистина трябва да знаеш за тях — изсумтя Малой.
— Да де, как да ги цапардосаш — съгласи се главен механик Чин.
Бар-салонът „Търтъл Ин“ на Кълъмбъс Авеню, между Шестдесет и осма и Шестдесет и девета улици, си го биваше. Беше добре известно и винаги пълно с местни хора и с туристи заведение. Музиката беше силна, но не прекалено, и беше осветено, но не много. Пиячката беше малко по-скъпа от нормалното, но допълнителната цена беше заради атмосферата, която, както би казал собственикът, ако го попитате, нямаше цена.
— Е. — Мъжът отпи от своя ром с кола. — Някъде наблизо ли живееш?
— Просто минавам оттук — отвърна тя и също отпи от питието си. — Търся си работа.
— Каква работа?
— Адвокатска секретарка.
Смях.
— За такива като теб тук място колкото искаш! Тук има повече адвокати, отколкото шофьори на таксита. Та откъде казваш, че идваш?
— Демойн, Айова. Бил ли си там?
— Не, местно момче съм — излъга мъжът. Всъщност той беше роден в Лос Анджелис преди тридесет години. — Счетоводител съм при Пийт Маруик. — Последното също беше лъжа.
Но един ергенски бар е място за лъжи — нещо, което всеки знае. Жената беше на двадесет и три, току-що завършила школа за секретарки, с кафява коса и кафяви очи, и имаше нужда да свали седем–осем килограма, макар иначе да беше привлекателна, ако на човек му харесват по-закръгленичките. Трите питиета, които беше погълнала до този момент, за да покаже, че е фиданка, която прихваща добре на почвата на Голямата ябълка25, я бяха размекнали порядъчно.
— Била ли си тук преди? — попита той.
— Не, за пръв път идвам. А ти?
— За последно преди няколко месеца. Хубаво място за запознанства. — Нова лъжа, но в заведение като това лъжите вървяха.
— Музиката е малко силна — каза тя.
— Е, по други места е много по-лошо. Наблизо ли живееш?
— На три пресечки оттук. Взех едно ателие под наем. Багажът ми пристига след седмица.
— Значи още не си се нанесла?
— Точно така.
— Е, добре дошла в Ню Йорк…
— Ан Претлоу.
— Кърк Маклийн.
Здрависаха се и той задържа ръката й малко по-дълго от необходимото, за да почувства допира на кожата му — необходимо условие за порив за близост, който той трябваше да предизвика. След няколко минути вече танцуваха, което в общи линии означаваше да се блъскаш в други хора около теб в тъмното. Той ловко превключваше на чар и тя се усмихваше. При други обстоятелства всичко това щеше да доведе до нещо по-съществено, помисли си Кърк. Но не и тази нощ.
След два барът затвори и той я изведе навън. Тя вече беше порядъчно пияна — седемте питиета и само фъстъци и солени бисквити. Той беше изпил само три.
— Е? — попита я той на тротоара. — Да те закарам?
— Ама аз съм само на три пресечки.
— Ани, вече е късно, а това е Ню Йорк! Трябва да се научиш къде можеш да ходиш и къде не можеш. Хайде — заключи той, дръпна я за ръката и я поведе към пресечката. Галантно й отвори вратата на беемвето, затвори я след нея и заобиколи от другата страна, за да се качи.
— Сигурно нещата ти вървят добре — отбеляза Ан Претлоу, оглеждайки колата.
— Е, много хора обичат да отбягват данъците, нали знаеш?
Той подкара — всъщност в погрешна посока, — но чашките й бяха дошли твърде много и тя не забеляза. Завиха наляво по Бродуей. Пред тях имаше паркиран някакъв син фургон. Кърк запали фаровете, забави колата и натисна бутона, за да смъкне предните прозорци. После възкликна:
— Ей, този го познавам.
— А? — отвърна Претлоу, объркана от мястото, където се намираха, и от посоката, в която бяха тръгнали. Но така или иначе, беше твърде късно да направи каквото и да е било.
— Здрасти, Кърк — каза един мъж в работен комбинезон и се наведе до десния прозорец.
— Здрасти, приятел — отвърна Маклийн и вдигна палец.
Мъжът в комбинезона измъкна от ръкава си аерозолен флакон, натисна червения пластмасов бутон и пръсна доза етер в лицето на Ан Претлоу. За миг очите й се изцъклиха, тя се обърна да погледне Кърк, после тялото й се отпусна.
— Внимавай с илачите, приятел, пияна е до козирката.
— Няма проблем.
Човекът с комбинезона почука на вратата на фургона и оттам слезе още един мъж. Вдигнаха Ан Претлоу и я качиха през задната врата на фургона. Сложиха я да легне до друга млада жена, прибрана по-рано същата нощ. Маклийн подкара — хладният нощен въздух отвя миризмата на етер от колата му — и се насочи по Уест Сайд и после на север. Окей, с тази беше прибрал в торбата две, а останалите до този момент трябваше да са прибрали още шест. Още три и щяха да приключат тази най-опасна част от операцията.