Това, което не казваха обаче, и което двамата, тя и Мейфлауър, знаеха много добре, беше, че след като петролът се извлечеше безопасно от земята, след като безопасно се транспортираше през чудовищния тръбопровод и безопасно се пренесеше през морето с помощта на двойно обезопасените трюмове на танкерите, тогава той се превръщаше в ново замърсяване на въздуха — от ауспусите на колите и камионите и комините на топлоцентралите. Така че всъщност ставаше дума за лоша шега и тази шега предизвикваше ругатните на Кевин за нараняването на арктическата зона. В най-лошия случай какво можеше да пострада сериозно? Десет или двадесет акра евентуално, и след това петролните компании щяха да си направят още самореклама как са изчистили това, като че ли замърсяването от крайното потребление на петрола изобщо не беше проблем.
Защото за невежия потребител, който си седи пред телевизора, това не е проблем, нали? Само в САЩ имаше сто милиона моторни превозни средства, и още повече по целия останал свят, и всички те замърсяваха въздуха, и тъкмо това беше истинският проблем. Как можеше човек да спре това отравяне на планетата?
Е, имаше някои начини.
— — Кевин, ще направя всичко, което ми е по силите — обеща тя. — Ще посъветвам президента да не подкрепи този законопроект.
Законопроектът беше S-1768, внесен и поддържан от двамата сенатори от Аляска — и двамата отдавна бяха купени от петролните компании. Предлагаше се държавата да откупи правата за извличане на петрол в полярната зона на американска Аляска. Вложените средства бяха огромни, както за федералното правителство, така и за щата Аляска. Дори тамошните ескимоски племена щяха да погледнат на въпроса от другата му страна. Парите, които щяха да получат от петрола, щяха да им осигурят много снеговози, с които да преследват карибу, и моторни лодки, с които да улавят и убиват китове — част от тяхното расово и културно наследство. Моторните шейни не бяха необходими в съвременния век на опакованото в пластмаса подбрано телешко от Айова със сертификат от министерството на земеделието на САЩ, но туземците американци се придържаха към крайния резултат от своите племенни традиции, макар и не с традиционни средства. Потискащата истина беше, че дори тези хора бяха изоставили своята история и самите си богове в новия век на механично преклонение пред петрола и неговите продукти. Двамата сенатори от Аляска щяха да доведат племенни старейшини, за да свидетелстват в полза на S-1768, и сенатът щеше да се вслуша в тях, защото кой по-добре от туземните американци знаеше какво е да живееш в хармония с природата? Само че сега го правеха със снеговози „Скидо“, извънбордови мотори „Джонсън“ и ловни пушки „Уинчестър“… При мисълта за цялата тази лудост тя въздъхна.
— Той ще се вслуша ли? — върна я към действителността Мейфлауър. Дори на еколозите се налагаше да живеят в реалния свят на политиката.
— Искаш да ти отговоря честно? Вероятно не — призна Карол Брайтлинг.
— Знаеш ли — отбеляза тихо Кевин, — понякога ми се струва, че разбирам Джон Уилкс Буут26.
— Кевин, това не съм го чула и ти не си го казал. Не и тук. Не и в тази сграда.
— По дяволите, Карол! Знаеш как се чувствам. И знаеш, че съм прав. Как, по дяволите, ще опазим планетата, ако на идиотите, които управляват света, не им пука на сайдера за света, в който живеем?
— Какво ще ми кажеш? Че хомо сапиенс е паразитен вид, който уврежда земята и нейната екосистема? Че нямаме право да бъдем тук?
— Мнозина от нас нямат, и това е факт.
— Може и така да е, но какво може да се направи?
— Не знам — трябваше да признае Мейфлауър. „Някои от нас знаят — помисли си Карол Брайтлинг, взирайки се в помръкналите му от тъга очи. — Но дали си готов за това, Кевин?“ Смяташе, че е, но привличането винаги беше опасна стъпка, дори за фанатици като Кевин Мейфлауър…
Строежът беше почти деветдесет процента завършен. Върху терена се издигаха двадесет напълно завършени секции, върху карета от тридесет и четири квадратни километра земя, главно равнинна и леко хълмиста, с четири платна бетонен път, отвеждащ на север към междущатската магистрала 70. Последните три и половина километра от шосето бяха без разделителна линия, а стоманобетонното покритие беше дебело цели седемдесет и шест сантиметра, сякаш беше предназначено за кацане на самолети, както бе отбелязал главният технически ръководител на строежа, големи при това. Пътят отвеждаше до не по-малко солиден огромен паркинг. Но това не го интересуваше чак толкова, че да го спомене в своя кънтри-клуб в Салина.